Филип Кер - Пазителят на монетния двор

Съмнявах се, че е беден, защото знаех, че като главен надзирател господин Фел взима най-малко няколкостотин фунта годишно от подкупи, но му угодих заради доноса му.

— Ако информацията ви си заслужава, гарантирам, че моят господар ще ви възнагради щедро.

Фел бръкна в джобовете си, почеса се по задника, извади златна гвинея, излъска я в мръсния си редингот и я сложи на масата.

— Ами, ако гвинеята е фалшива? — попита той. — Какво ще стане тогава? Ще бъде ли заменена с истинска?

— Имате думата ми, сър — отвърнах аз и внимателно разгледах монетата. — Какво ви кара да мислите, че е фалшива? На мен ми се вижда истинска, макар че не съм толкова добре запознат със златните гвинеи, колкото би трябвало да бъда.

Дадох монетата на господин Хол, който я захапа, без да оставя видими следи.

— Да, сър — каза той. — Изглежда истинска и на вид, и на вкус.

— Мислите, че е минала проверката? — попита господин Фел. — Тогава отговорете ми защо човекът ще казва, че гвинеята е фалшива, след като е истинска?

— Уместна забележка — рекох аз. — Моля ви, кажете ми нещо повече за човека, когото споменахте.

— Снощи е станало сбиване в „Петела“ на Треднийдъл Стрийт. Господин Бернингам си купил пържола от месарницата на Финч Лейн и я занесъл в „Петела“ да я сготвят, но когато започнал да я яде, не му харесала и се скарал със собственика. Нахвърлил се върху него и го пронизал в стомаха с шпагата си. След това го арестували и го доведоха тук. Плати петнадесет шилинга за четири седмици храна, подслон и алкохол, защото му казах, че ще мине толкова време, докато бъде изправен пред съда. Даде ми и още пет шилинга предплата, за да го посети съпругата му. Каза, че щяла да дойде в неделя следобед. По-късно обаче се напил и се похвалил на затворник на име Рос, на когото съм възложил задачата да се ослушва и да ми докладва, че гвинеята, която ми е дал, е фалшива. Ето защо реших да се обърна към доктор Нютон и вас, защото сте много усърдни в разкриването на подобни престъпления.

— Постъпили сте правилно, господин Фел — отбеляза господин Хол.

— Така е, сър — съгласих се аз. — И сме ви задължени за труда. С ваше разрешение бих искал да взема гвинеята, за да я покажа на доктор Нютон. Ще ви я върна и ако се окаже фалшива, ще ви бъде възстановена. И ако информацията ви доведе до ареста и осъждането на производителя й, осмелявам се да твърдя, че ще получите и награда.

Господин Фел кимна.

— Може да я вземете, сър. Много се радвам, че можах да ви помогна.

— Ще желаете ли разписка, господин Фел?

— Не е необходимо — ухили се той. — Твърдо вярвам, че доктор Нютон и вие сте честни и почтени хора. Освен това тук има двама свидетели, че взимате назаем моята гвинея.

— Господин Бернингам каза ли по кое време в неделя ще го посети съпругата му?

— Да, сър. В пет часа. Помоли ме да не я изпускам от поглед, защото не е свикнала със затвора.

— Задължен съм ви, господин Фел.

Най-после се прибрах у дома и си легнах, но прекарах неспокойна нощ, защото бях твърде развълнуван, за да заспя дълбоко. Следващият ден беше Свети Валентин и имах идеално извинение да бъда в дома на моя господар рано сутринта. Според обичая жената избираше за любим и целуваше първия мъж, когото съзреше, затова се надявах да видя пръв госпожица Бартън и да стана неин избраник.

Станах от леглото в пет часа. Реших, че трябва да пристигна на Джърмин Стрийт преди осем, защото скоро след това госпожица Бартън по всяка вероятност щеше да придружи чичо си до църквата „Сейнт Джеймс“. Чувствах се мръсен и се измих със студена вода. Открих в главата и по тялото си десетина въшки, но не останах учуден, защото бях ходил в „Нюгейт“. Беше неделя и нямаше лодки, които да ме закарат до Уестминстър, нито файтони, въпреки че не бих се качил, защото таксата беше един шилинг и шест пенса, и бях принуден да вървя пеша от Тауър до Пикадили. Разстоянието беше голямо и ми отне почти два часа.

Стигнах до Джърмин Стрийт и потропах на вратата на Нютон, но икономката госпожа Роджърс не пожела да отвори, докато не кажа дали съм мъж или жена.

— Аз съм, Кристофър Елис.

— Почакайте, сър — отвърна госпожа Роджърс.

След малко самата госпожица Бартън отвори вратата.

— Какво облекчение, че сте вие, скъпи Том — възкликна тя, употребявайки галеното ми име. — Чичо ми нехае по такива важни въпроси и е поканил на обяд старшия свещеник на църквата „Сейнт Джеймс“, а аз не мисля, че го искам за избраник в Деня на Свети Валентин. Дъхът му мирише на яхния, пък и не желая проповед, а целувка.