Филип Кер - Пазителят на монетния двор

— Глупости — възрази тя. — Не познавам човек, който се е бил на дуел. Вие сте първият ми участник в дуел, господин Елис, но признавам, че познавам десетина адвокати. Нортхамптъншър гъмжи от тях. Това ли е шпагата, с която се дуелирахте?

Погледнах дръжката на шпагата си.

— Да.

— Бих искала да я видя. Ако ви помоля учтиво, ще ми я покажете ли?

Погледнах чичо й.

— Нямам възражения — каза той.

Извадих шпагата си, коленичих пред госпожица Бартън и й я поднесох на ръкава си.

— Внимавайте, госпожице, защото е много остра.

— Нямате вид на човек, който би носил тъпа шпага, господин Елис. — Тя хвана дръжката, вдигна шпагата и разсече един-два пъти въздуха. — Убихте ли го?

— Ако бях, сега нямаше да стоя пред вас. Пронизах го в гърдите.

Госпожица Бартън разгледа острието на шпагата на светлината на огъня.

— Само като си помисля, че е била изцапана с човешка кръв. Бих желала да се науча да се фехтувам.

— Ако чичо ви разреши, с удоволствие ще ви науча.

— Не — категорично възрази Нютон. — Изключено! Какво ще каже майка ви, дете?

Тя сви рамене, сякаш майка й нямаше значение, и после ми върна шпагата.

— Все едно, не съм дошла в Лондон, за да ме пронизват с шпаги.

— За нищо на света — рекох аз.

— Не, разбира се — съгласи се Нютон.

— Моля ви, кажете ми за какво се скарахте, господин Елис?

— С кого?

— С джентълмена, с когото се дуелирахте, естествено.

— За такава дреболия, че ще се изчервя, ако ви кажа, госпожице Бартън.

— Ако ви победя на дуел, ще ми кажете ли?

— Няма да имам избор. Но дори тогава ще го прошепна със страх, че ще си навлека презрението на чичо ви.

— Тогава ще се дуелираме. Ще ме предизвикате ли?

— С готовност, ако ще ви достави удоволствие. Да, предизвиквам ви. Това ви дава правото да изберете оръжието.

— Избирам дама.

— Внимавайте, господин Елис — посъветва ме Нютон. — Не й липсват умения.

Да играя на дама с госпожица Бартън, означаваше да разбера колко много прилича тя на чичо си, с когото често играехме в Тауър, защото предоставех ли му първия ход, щеше да ме победи, както и тя. Нямах нищо против госпожица Бартън да го стори, тъй като се радваше като дете на победата. След първата игра тя поиска наградата си.

— Хайде, плащайте. Обяснете защо се дуелирахте, господин Елис.

Бях доволен, че съм загубил. Това ми даде възможност да шепна в изящното й ухо, толкова близо до уханното й вратле, че едва се сдържах да не я целуна.

Тя се засмя на глас, когато чу думите ми, и после настоя отново да играем. Трябва да призная, че никога през живота си не съм бил по-щастлив да загубя няколко поредни игри на дама.

Господарят ми възприе навика да ме кани на вечеря веднъж в седмицата. Каза, че съжалявал всеки като мен, който трябва да си готви сам. Според мен обаче видя, че на госпожица Бартън и на мен ни е приятно да бъдем заедно, докато през това време той може да чете или да решава задачи. На Коледа дори отидох с тях да взема причастие. И до дванадесетия ден на празниците хубавата млада жена вече обсебваше първата ми мисъл сутрин и последната нощем, защото бях влюбен в нея. Не споменавах нищо по този въпрос, защото предполагах, че обичта ми към нея няма да се понрави на чичо й. Положих неимоверни усилия да я избия от главата си и да не я обичам толкова, но тя ме предизвика няколко пъти, като ми даде тетрадката с любимите си стихове, които бе преписала собственоръчно, и започна да ми вика Том, защото съм приличал на някогашния й котарак. След това ми подари кичур от косите си, който държах в кутийка до леглото си. Ето защо госпожица Бартън беше в мислите ми по хиляди пъти на ден.

И за пръв път от дълго време бях щастлив. Защото любовта е предимно оптимизъм.

Не познавах по-умен човек от Нютон, но и в същото време по-невеж по отношение на нежния пол. Може би ако знаеше повече за действителния свят и жените, той щеше да направлява държането й така, че да не ме окуражава тъй много. И нещата между госпожица Бартън и мен можеха да се развият по друг начин.

Понякога е трудно да разбереш къде свършва любовта и къде започва безумието и мисля, че мнозина влюбени си губят ума.

Януари 1697 година беше изключително студен месец. Моят господар ме увери, че не помни такава мразовита зима от 1683 година, когато стоял вкъщи и пишел „Всемирна аритметика“, първото му произведение. Опитах се да го прочета, но не можах. Вероятно студът беше смразил интелектуалните ми способности, така както бе забавил сеченето на новите монети. Парите все още не достигаха, въпреки усилията на служителите на Монетния двор. И макар че всички говореха за мир с Франция, от това не излезе нищо. Междувременно бяха арестувани още якобити и страната изглеждаше нестабилна. Почина Джеймс Хор, Главният инспектор на Монетния двор. На неговото място бяха назначени Томас Молиньо и Чарлс Мейсън. Нютон ми каза, че и двамата са корумпирани и те наистина скоро поведоха война един срещу друг и се оказаха некадърни.