Филип Кер - Пазителят на монетния двор

— Как се досетихте, че е там? — изумено попитах аз.

— Преди да започне демонстрацията си, графът ме помоли да се отдалеча, защото се опасяваше, че може да го чуя как отваря гърнето. Нещо повече, гърнето не е направено от глина, а от метал, и това ми се стори странно.

— Как ще постъпим с двамата шарлатани? — попитах аз.

— За съжаление, в случая няма извършено престъпление — отвърна Нютон. — Бих желал обаче да ви посъветвам да не повтаряте измамните си демонстрации в Лондон, защото ще бъда принуден да ви разоблича пред всички учени.

Гаетано се подсмихна и присви очи. Видях, че той е по-скоро мошеник, отколкото превзет благородник, за какъвто го помислих отначало.

— А вие, сър, ще сторите добре, ако не се изпречвате на пътя ми — тихо каза италианецът, — защото ако ме наречете лъжец пред други джентълмени с благороднически произход, няма да се поколебая да ви предизвикам на дуел.

Доктор Лав беше не по-малко заплашителен от приятеля си.

— В Италия графът е известен фехтувач и е убил трима души, защитавайки честта си.

— Хайде, Елис — рече Нютон. — Мисля, че трябва да си тръгваме. Видяхме, каквото ни трябваше.

Излязохме и аз се зарадвах, защото атмосферата в лабораторията беше станала двойно по-опасна.

— Шарлатани — измърмори Нютон. — Как им е хрумнало, че могат да ни измамят?

Отвърнах, че според мен графът не прилича на човек, който лесно може да се откаже от нещо.

— Трябва да бъдете по-предпазлив, докторе. Извадихме късмет, че се измъкнахме, без да се сбием.

— Светът е пълен с мошеници. Забравете го. Той вече няма да ни безпокои.

Нютон се смили над все още празния ми стомах и ме покани в дома си на Джърмин Стрийт, близо до Сохо. Споменавам този факт само защото в онази вечер се запознах с госпожица Бартън — нещо като истинска трансмутация, защото след като я видях, чувствата ми се превърнаха в злато и интересът ми към другите девойки избледня като олово.

— Племенницата ми госпожица Бартън дойде да живее при мен и ще се зарадва на компанията ви — обясни Нютон, докато вървяхме към Пикадили. — Тя е дъщеря на доведената ми сестра Хана, която е омъжена за свещеник от Нортхамптъншър, преподобният Робърт Бартън. За съжаление той почина преди три години и остави малко пари на трите си деца. Аз поех разноските по отглеждането им. Казах й, че съм отегчителен, но тя иска да види Лондон. Нортхамптън, най-близкият град до дома й, е скучен, в по-голямата си част унищожен от пожара през 1675 година, и обществото там не е подходящо за интелигентно и хубаво момиче като Катерина. Лорд Монтагю я познава и ми каза, че е голяма красавица. Ще оценя и вашето мнение, Елис, защото смятам, че знаете за жените повече, отколкото за всичко останало.

— Не сте ли я виждали, сър?

— Виждал съм я, разбира се. Трябва обаче да призная, че не разбирам много от тези тела и механичното им въздействие върху съзнанието и чувствата на друго човешко същество.

— Човек би помислил, че описвате не жена, а геометрична задача, сър — засмях се аз. — Мисля, че красотата не може да се възприема като математическо изражение.

— Това е само ваше мнение.

Младата жена, на която бях представен, беше осемнадесет-деветнадесетгодишна и не приличаше на чичо си. Това обаче не беше изненадващо, защото майка й беше доведена сестра на Нютон. Госпожица Бартън безспорно беше хубава, но откровено казано, в първите няколко минути на запознанството ни реших, че не е чак толкова голяма красавица, както беше казал милорд Монтагю. След още няколко минути разбрах, че красотата не се изразява само в хубавото лице, защото трябваше да взема под внимание и очевидната й интелигентност. Повечето дами, които познавах, бяха много по-стеснителни и сдържани от племенницата на Нютон. Отличният й ум внасяше оживление в чертите й и добавен към хубостта й, удвояваше ефекта и на двете, затова красотата й неизбежното ме порази. Всъщност госпожица Бартън беше толкова красива, че ми харесваше все повече. Постепенно осъзнах, че й обръщам прекалено голямо внимание. Тя беше необикновено остроумна за възрастта си и изключително добре възпитана, тъй като девет-десет години е учила в местното училище в Бригсток.

— Чичо ми каза, че преди да започнете да работите при него, сте учили за адвокат, господин Елис — рече госпожица Бартън след вечерята.

— Да, такъв очаквах да стана, госпожице Бартън.

— Но сте се били на дуел, който ви е принудил да се откажете от ученето?

— Вярно е, макар че се срамувам да го призная пред вас, госпожице Бартън.