Филип Финч - Диамантите на Рурк

Открояваха се от всички останали, нахакани и лекомислени, сякаш се смееха на някаква своя шега. Приличаха на двойка самодоволни кукли. Нол изобщо не можеше да ги свърже с телефонното обаждане. Бяха толкова различни от неговия свят, като пришълци от друга галактика.

Минаха пет минути. Нол започна да се чувства глупаво, наистина тъпо, като стоеше така и чакаше някой да му плати петстотин долара, за да си побъбрят.

Богатите младоци го наблюдаваха. Това никак не му се нравеше.

Нол се чувстваше потиснат тук. Ядосваше се, че си е пропилял времето, парите за паркинга, бензина и таксата за минаване по моста. Онези продължаваха да го гледат. Нол се вторачи в червените плочки на площада и когато вдигна глава, видя, че двамата вървяха към него — той отпред, а тя на една крачка зад него. Спряха точно пред Нол.

— Ти трябва да си Ралф — рече мъжът и Нол разпозна гласа по телефона.

— Може би.

— Да. Търся Ралф Артис Нол, роден през 1949 година в Сапулпа, Оклахома, който живее на авеню „Холман“ в Сан Пабло. Ти ли си?

— Продължавай да говориш. Ти ми се обади.

— Ралф, ще говоря без заобиколки. Искаме да извършим няколко кражби с взлом.

— Но аз не ви познавам и изобщо не знам за какво става дума.

— Аз съм Хари, а тя е Кони. Да кажем, че търсим човек с препоръки. Две присъди за притежаване на откраднати вещи, една за кражба с взлом, излежал четири години от възможни шест. В затвора „Вакавил“, нали? Мисля, че това ни е достатъчно.

Проучил бе досието на Нол. Не го познаваше по физиономия и не знаеше, че никой не го нарича Ралф, но знаеше биографията му.

— За какво?

Нол се ядоса, че някакъв непознат на улицата знае, че е лежал в затвора.

— Имаме си причини — отговори Хари.

— За развлечение — добави Кони.

— Аз изчезвам — рече Нол.

— Ще спечелиш много пари — каза Хари.

Това подсети Нол.

— Между другото, нали каза, че ще ми платиш пет стотачки?

Нол не очакваше, че ще получи парите. Искаше обаче да разберат, че не е забравил.

Хари му се усмихна леко, бръкна в джоба на панталона си и извади тънка пачка зелени банкноти. Сложи парите в ръката на Нол.

Допирът до тях беше приятен. Нол им хвърли един поглед, сетне бързо ги пъхна в джоба си.

— Това е за половин час — рече Хари.

— Достатъчно е — отговори Нол. — Искате ли да отидем на по-закътано място?

Чувстваше се като гол така, край фонтана на площад „Жирардели“, на приказка за престъпления.

— Защо? — попита Хари. — Следят ли те?

— Не. Не съм нарушавал закона, откакто излязох от затвора преди година.

— Никой не ни следи. Никой не знае какво сме намислили.

— Ние сме изгарящи от нетърпение аматьори — обясни Кони.

В нея имаше някакво самодоволство и припряност, които объркваха Нол. Цялата сияеше.

— Добре — съгласи се той. — Кражба с взлом, а? Само една ли? Говоря теоретично, разбира се.

— Не, поредица от обири — отговори Хари. — Ние имаме желанието, а ти — знанията.

— Чакай малко. Говоря само теоретично.

— Ти свършваш работата, ние идваме за удоволствие. Ще ни покажеш как става, за да се научим.

Нол искаше да ги попита за какъв дявол им трябва това, но после се сети: за развлечение.

— Ние ще ти казваме имената, адресите и телефонните номера на хора, които няма да бъдат в града най-малко една седмица. Само баровци, в тузарски квартали. Не ти гарантирам, че всички къщи ще бъдат пусти. Понякога може да има някой. Затова ти ще трябва да проверяваш. Но шансът е само едно-две на десет.

— Сигурно — рече Нол.

— Можеш да се обзаложиш. Крадеш от колкото къщи искаш. Действащ ли сам, даваш ни двадесет процента от плячката. Предполагам, че познаваш някой прекупвач. Ако направим удара заедно, делим на три. Бетон. Цял живот няма да намериш такава сделка.

Хората минаваха наоколо и гледаха витрините. Никой не обръщаше внимание на тримата. Но и си помисли, че това е странно.

— Знам ли? — рече той.

— Нерешителността ме побърква — каза Кони. — Тя е лош знак. Говори за неуравновесеност.

— Върви по дяволите — каза й Нол.

— Успокой се — намеси се Хари. — Човекът има право да бъде предпазлив. Той е професионалист.

— При следващата погрешна стъпка ще получа не четири, а около петнадесет години затвор.

— Знам — отговори Хари. — Точно затова се обръщаме към теб. Ти имаш какво да губиш.

— Рискът съсредоточава ума — добави Кони. — Направиш ли стойка на ръце на ръба на пропастта, тогава разбираш, че си жив.

— Как ме намерихте? — попита Нол. — Някой ли ме препоръча? Познавам ли го?