Филип Финч - Диамантите на Рурк

Хейс го повика и Рурк подаде глава през вратата.

— Къде отиваш?

— У дома — отговори Рурк така, сякаш искаше да му каже, че не е негова работа.

— Онези от югозапад изгубиха стоката.

— Така ли? Защо ти се занимаваш с това? — попита Рурк.

— Това е много стока, Евън.

— Ние плащаме на служителите си да се справят с тези проблеми.

— Мислиш ли, че на разпространителите не им е писнало вече?

— Така е в бизнеса — каза нетърпеливо Рурк.

Изглеждаше много по-обезпокоен, че го задържат, отколкото за загубата на компанията.

— Сега всичко е наред. Овладях положението — добави Хейс.

— Вършиш черната работа.

— Е, можеш да си ходиш.

— Добре.

Рурк се обърна и излезе. Хейс се завъртя на стола си и го видя как крачи към автомобила си, паркиран начело на редицата коли, принадлежащи на изпълнителните директори на компанията. Изобщо не му пукаше, ако се съдеше по походката му.

Как го постигаше? Сякаш идваше тук за развлечение, а после имаше работа.

По-рано Хейс се възхищаваше на безразличието на Рурк. Той винаги запазваше хладнокръвие в трудни моменти.

Двигателят на мустанга му запали, потрепери и изрева силно, докато Рурк го изкарваше от паркинга на заден ход.

Сега обаче безразличието му късаше нервите на Хейс.

Те нахлуха в живота на Съни Нол ей така, ненадейно. Едно неделно утро той беше вкъщи с петгодишния си син. Нол, съпругата му Мери и Рой живееха в едно разнебитено бунгало в Сан Пабло, зад няколко резервоара с петрол. Нол вършеше всичко — боядисване, дърводелство и дребни поправки на двигатели. Биваше го. Рекламираше услугите си с написани на ръка бележки, които залепяше върху таблата за обяви, в супермаркетите и обществените перални. Нямаше постоянна работа от седем месеца. Мери беше сервитьорка в клуб „Падък“, до прочутия мост Голдън Гейт.

Телефонът иззвъня. Обади се някакъв тип, който се представи като Хари. Нол никога не беше чувал такъв глас — рязък, властен. Знаел, че Нол търси работа и може би двамата щели да свършат нещо.

— За каква работа става дума? — попита Нол.

— За онова, което знаеш да правиш най-добре.

След няколко секунди Нол рече:

— Приключих с нея.

— Пак ще говорим — настоя Хари.

— Няма за какво. Не искам да ти губя времето.

— Нямам нищо против.

— Тогава не губи моето — сряза го Нол. — Ако мога така да се изразя.

— Само за разговора ще получиш петстотин долара. Най-лесният начин, по който си печелил пари. Пет стотака за половин час.

— Не думай.

— В центъра, на площад „Жирардели“, край фонтана, в седем часа — каза Хари и затвори, преди Нол да успее да възрази.

Цял ден Нол си повтаря, че няма да отиде. Беше скъсал с онзи начин на живот. Никой нямаше да му плати петстотин долара само за да говори.

Замисли се обаче за Мери, която работеше за двадесет и пет долара на седмица, ако не се брояха бакшишите. Ако им провървеше, донасяха вкъщи общо около четиристотин долара. Едва стигаха за наема, храната, газта и застраховката на микробуса. Купуваха на сина си дрехи на старо.

Течеше втората седмица от декември. Коледна музика се разнасяше от радиоапарата — нямаше отърване от нея. Нол трябваше да преброи набързо монетите в джоба си, ако искаше да си купи хамбургер. А сега онзи тип му предлагаше петстотин долара за половин час, при това само да поговорят.

Мери се прибра в пет часа. Нол смени ризата си и се качи в микробуса. Каза й, че ще се върне в осем.

На площад „Жирардели“ имаше скъпи пазарни центрове. Намираше се непосредствено до залива на Сан Франциско, на улица „Пауъл“, под спирката на въжената линия — рая за туристите. Нол застана до фонтана и средата на площада. „Жирардели“ го изнервяше заради блясъка си. Мъже и жени се разхождаха по плочките на вътрешния двор и се мотаеха по коридорите на триетажните магазини, като вървяха с небрежната походка на хора с пари в джоба и в кредитната карта.

От горните етажи се разнесе весела инструментална версия на „Елхови лес“. Соло на китара. Нол съзнаваше много добре, че мястото му не е тук. Беше облечен с фланелена риза и войнишки ботуши с метални плочки отпред.

Вглеждаше се в лицата на минувачите в очакване да види Хари, който търси крадец.

Забеляза мъж и жена от другата страна на фонтана: Бяха около тридесетгодишни: той — може би няколко години по-голям от нея. И двамата бяха руси, свежи и привлекателни — така би изглеждал всеки, който може да си позволи всичко. Страхотни прически, безупречна кожа, съвършени зъби. Той беше със сив панталон, обувки от „Гучи“ и червен пуловер, който сигурно беше от кашмир. Тя се бе загърнала с дълго манто от чортова кожа. На врата й беше завързан скъп шал, а на китките й блестяха гривни с диаманти.