Хенинг Манкел - Петата жена

— Погледнах си часовника — отговори Улсон. — Имам такъв навик. Или може би по-скоро лошия навик. Случи ли се нещо важно — поглеждам си часовника. Ако съм могъл, щял съм да си погледна часовника, когато съм се родил.

Валандер кимна.

— Ако правилно съм ви разбрал, бягате тук почти всяка вечер — продължи той. — Когато тренирате на тъмно.

— Тичах тук снощи. Обаче по-рано. Пробягах две обиколки. Първо дългата. После кратката. Тогава минах напряко.

— Колко беше часът тогава?

— Между девет и половина и десет.

— И тогава не забелязахте нищо?

— Не.

— Възможно ли е той да е бил на дървото и ние да не сте го видели?

Ларш Улсон се замисли. Сетне поклати глава.

— Винаги минавам покрай това дърво. Щях да го видя.

Е, поне това знаем със сигурност , помисли си Валандер. В продължение на почти три седмици Рюнфелд е бил някъде другаде. И е бил жив. Убийството е извършено през последното денонощие.

Валандер нямаше повече въпроси. Стана от камъка. През гората се движеха светлинни конуси.

— Оставете адреса и телефонния си номер — нареди той. — Ще се свържем с вас отново.

— Кой би могъл да направи нещо подобно? — поинтересува се Ларш Улсон.

— И аз се питам същото — отвърна Валандер.

Остави Ларш Улсон на грижите на колегите.

Веднага щом получи фенерчето и телефона си, върна взетия назаем фенер от Петерш. Докато Бергман записваше името и телефонния номер на Ларш Улсон, Петерш разговаряше по телефона с участъка. Валандер си пое дълбоко дъх и се приближи до мъжа, увиснал на въжетата. За миг се учуди, че сега, когото отново се намираше в близост до смъртта, изобщо не мисли за баща си. Дълбоко в себе си знаеше причината. Преживявал го бе толкова много пъти. Мъртвите хора не са просто мъртви. В тях не остава нищо човешко. След като превъзмогнеш първоначалната погнуса, бе все едно, че пред теб стои неодушевен предмет. Валандер внимателно докосна врата на Йоста Рюнфелд. Не усети телесна топлина. Не бе и очаквал друго. Да се определи кога е настъпила смъртта, навън, при постоянно сменящите се температури, бе сложен процес. Огледа голия гръден кош на мъжа. Не можа да определи по цвета от колко време виси там. Не се виждаха рани. Едва когато освети шията му, забеляза няколко синкави петна. Това можеше да значи, че Йоста Рюнфелд е бил обесен. Валандер насочи вниманието си към въжетата. Опасваха тялото от бедрата нагоре до най-горното ребро. Възелът беше обикновен. Въжетата не бяха стегнати много здраво. Това го изненада. Отстъпи крачка назад и освети цялото тяло. Сетне описа кръг около дървото. През цялото време внимаваше къде стъпва. Направи само една обиколка. Предположи, че Петерш е казал на Бергман да не тъпче наоколо без нужда. Ларш Улсон си беше отишъл. Петерш все още говореше по телефона. Валандер имаше нужда от още един пуловер. Винаги трябва да има един резервен в колата си. Също както държеше ботуши в багажника. Очертаваше се дълга нощ.

Опита се да си представи как са се развили събитията. Това, че въжетата бяха хлабаво вързани, го изнервяше. Замисли се за Холгер Ериксон. Може би убийството на Йоста Рюнфелд щеше да бъде разковничето. Работата по разследването трябваше да се води през призмата на две различни гледни точки. От тук нататък усилията им щяха да бъдат насочени и в двете посоки едновременно. Разбира се, Валандер си даваше сметка, че може да се окаже точно обратното. Възможно е да настане още по-голямо объркване. Картината на разследването да бъде все по-сложна за контролиране и разгадаване.

За момент Валандер угаси фенера, за да помисли в мрака. Петерш още говореше по телефона. Бергман стоеше наблизо като неподвижна сянка. Йоста Рюнфелд висеше мъртъв на хлабаво вързаните въжета. Дали това е начало, среда или край? , запита се Валандер. Или положението е още по-лошо и си имаме работа с нов сериен убиец? И още по-объркана верига от събития от онази през лятото?

Нямаше отговор. Просто не знаеше. Прекалено рано е. Все още е прекалено рано.

В далечината чу шум от двигател. Петерш отиде да посрещне колите на „Спешна помощ“, които наближаваха. Валандер се сети за Линда — надяваше се, че спи. Каквото и да стане, на сутринта щеше да я закара на летището. Внезапно го разтърси силен пристъп на мъка по мъртвия му баща. Липсваше му Байба. Беше уморен. Чувстваше се смазан от работа. Приливът на енергия, който почувства след пристигането си от Рим, беше изчезнал. Вече нищо не беше останало.