Т. Лърнър - Сфинксът

Огледах пътниците в самолета. Три седалки пред мен седеше един висок, изискан арабин, който беше вперил поглед в мен. Щом погледите ни се срещнаха, той веднага се извърна напред. Забелязах го още при излитането ни от „Хийтроу“. Дали някой се беше закачил за мен и щеше да ме следва чак до Александрия? Докъде се простираха пипалата на принц Маджид, а вероятно и на Хю Уолингтън? Извърнах глава в другата посока. В ума ми се въртяха всякакви ужасяващи сценарии, но в следващия момент подскочих на мястото си, защото самолетът беше започнал да се снишава и бяхме попаднали в зона на турбуленция. Без всякакво предупреждение самолетът пропадна надолу, но след това се стабилизира. Стюардесата залитна и се хвана за облегалката на стола ми. Погледнах през илюминатора. Под нас като мираж от високи сгради от пясъчник се виждаше Кайро. По небето нямаше нито едно облаче.

— Турбуленция в такова хубаво време? — обърнах се към стюардесата. — Аз самият съм пилот, но най-често управлявам чесна.

Тя се озърна, за да се увери, че никой друг не ни чува, и се наведе към мен:

— Трябва да ви кажа, че изглежда има някакъв проблем с уредите, но това да си остане между нас. Нещо не е наред с автопилота, повредата настъпи още при излитането. Затова пилотите трябваше да управляват самолета ръчно. Но не се безпокойте, капитанът е отличен пилот, бивш военен.

Отново погледнах към багажа над главата си. Стори ми се, че дочух въртенето на магнитите. Възможно ли беше намагнетизираният астрариум да причинява смущения в навигационните уреди на самолета?

Самолетът се наклони на една страна, лампичките, показващи, че коланите трябва да се затегнат, светнаха. Наведох се към илюминатора. Видях трите пирамиди, когато прелетяхме над Гиза. Застанали мълчаливо една до друга, те бяха величествено свидетелство за това, че човек винаги се е стремял да надмогне смъртта. След десет минути самолетът плавно заходи към летището и леко се разтресе, когато колелата докоснаха пистата.

След като слязохме от самолета, изчаках да видя какво ще направи високият арабин, но той изчезна, без да ме удостои с повторен поглед. Отправих се към шкафчетата за багаж, които Британските авиолинии пазеха за пътниците първа класа. Дълго време разсъждавах къде да скрия астрариума, докато съм в Египет. След нахлуването в апартамента ми вече не бях сигурен, че е безопасно да го нося със себе си, но от друга страна се безпокоях, че може да се случи нещо, докато съм на нефтеното находище. В залата за пътници първа класа винаги имаше полиция и освен това знаех със сигурност, че това е едно от малкото места в Египет, където не можеш да подкупиш охраната. След като се убедих, че в стаята за багаж няма никого, поставих астрариума в едно шкафче, заключих го и скрих ключа между външната кожа и хастара на обувката си. Винаги криех парите си там, когато пътувах из Африка.

На следващата сутрин закусих рано, взех под наем една стара хонда и отпътувах за Порт Саид. На всеки няколко километра по пътя имаше табели с надпис: „Чужденците нямат право да се отклоняват от шосето“. Минах по един мост и махнах с ръка на войника, който седеше на една обърната щайга, небрежно сложил пушката в скута си. Тъй като властите се опасяваха от военен конфликт, всички мостове се охраняваха и снимането им беше забранено.

Трудно ми беше да си представя, че в тази страна някога може да настъпи истински мир. Знаех, че в западния край на Египет е имало престрелка между египетските и либийските части и армиите на двете страни вече бяха влезли във въоръжен сблъсък както по земя, така и по въздух. Садат отново беше във война.

Междувременно бях преминал от другата страна на моста и около себе си виждах останки от египетско-израелските конфликти — обгорели картечни гнезда, стари танкове, някои от тях обърнати наопаки. Отломките на един военен хеликоптер стърчаха, полузаровени в пясъците. На едната му страна все още се виждаше синята звезда на Давид. Трагичните свидетелства на вековната омраза лежаха разхвърляни като играчки, принадлежали някога на дете гигант. Продължих да се движа по коларския път през пустинята, като внимавах да избегна дупките и да не ударя някоя коза, изпречила се случайно пред мен. Моторът на колата издаваше ужасен шум и само се молех да не се повреди окончателно. Страхувах се от призраци, представях си как духът на някой загинал войник стои край пътя, усмихва се плахо и се опитва да хване на автостоп кола, която да го върне в света, който вече не съществуваше.