Т. Лърнър - Сфинксът

— Мустафа, Оливър се обажда. Как вървят работите?

— Ти ли си, Оливър? Чудесно, че се обаждаш, опитвам се да се свържа с теб от няколко дена. Ду Воор ми каза, че си изчезнал някъде…

— Сложно е. Как върви сондирането?

— Чакай да отида някъде, където можем да говорим спокойно.

Виковете на работниците постепенно заглъхнаха, очевидно Мустафа се бе отдалечил от тях. След миг чух отново гласа му в слушалката.

— Имам страхотни новини, Оливър. Попаднахме на варовик с голямо съдържание на петрол, а все още не сме стигнали до целта си. Но има нещо много по-интересно. Очевидно е настъпило голямо разместване на подпочвените пластове и сеизмичните данни не отговорят на реалността. Трябва да дойдеш тук, в Синай, Оливър. Според мен трябва да прокараме нови сеизмични линии. — Говореше бързо и задъхано от вълнение.

— Спри малко, Мустафа. Може да се окаже, че тази новина е лоша, а не добра.

— Сигурен съм, че не е лоша. Имаме около шейсет метра чист петрол, а според мен новата структура се простира много по на изток и навлиза в новия участък. От хеликоптера ми се стори, че…

— Чакай малко, земните форми не се образуват за една нощ.

Прозях се толкова широко, че челюстта ме заболя, а в слепоочието усещах неприятна пулсираща болка.

— Така е, но преди няколко седмици имаше земетресение.

Седнах в леглото.

— На двайсет и девети април ли?

— Точно така, ти откъде знаеш за него?

— Фартайм ми каза, бил е същият трус, при който загина жена ми. Просто нямах представа, че разломът стига чак дотам. Старото находище и кладенците удържаха ли?

— Изглежда не са засегнати, няма никакви течове. Но има нов скален резервоар, който изглежда многообещаващ. Появи се нов резервоар, явно цялата структура под повърхността на земята се е променила. Дори от въздуха изглежда по различен начин, можеш да видиш белезите по ръба. Най-вероятно това е тънка разломна линия, която идва чак от Александрия.

Обикновено Мустафа беше прекалено предпазлив. Никога не го бях чувал да говори толкова въодушевено.

— Добре, ще се опитам да хвана по-ранен полет — обещах аз. — До четвъртък ще съм в Порт Саид.

— Благодаря ти, Оливър. Няма да съжаляваш. Знам го със сигурност. Иншаллах!

Затворих телефона и погледът ми беше привлечен от очертанията на астрариума, който блестеше на светлината, идваща от електронния будилник.

Куфарът ми беше в ъгъла на хотелската стая. В него имаше дънки, един костюм и едно старо дънково яке. От Кайро можех да си купя всичко останало, което ми беше необходимо. След петнайсет минути вече си бях осигурил билет за вечерния полет до Египет.

Аз бях бягащият човек. Но от какво бягах?

Гласът на Гарет се извисяваше над звука от бас китарата и се мъчеше да заглуши монотонния футболен коментар, който идваше от телевизора, закачен срещу леглото. Песента свърши с един отекващ рефрен, който премина през болничната стая като лъч светлина. Брат ми изключи касетофона, имаше относително добър и здрав вид.

— На концерта в „Дъ Вю“ дойде представител на една звукозаписна компания — „Стиф Рекърдс“. Вика ни за прослушване. Кой знае, може да излезе нещо — каза той и се отпусна върху възглавниците.

— Това е чудесно, Гарет. Искрено се надявам, че групата ще направи пробив, заслужавате го.

— Утре ме изписват от тук, трябва само да свършат с изследванията на бъбречните и чернодробните ми функции. Изглежда състоянието ми е доста добро, като се има предвид, че само преди два дни бях почти мъртъв.

— Не беше мъртъв. Беше в кома.

— Почти ме бяха пуснали в рая. Благодаря, че си платил да ме настанят в отделна стая. Чувствам се като истински баровец.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

На екрана видяхме как целият стадион започна да ликува, когато „Карлайл Юнайтед“ вкара гол. И двамата се обърнахме и се загледахме в телевизора. Още от детството си познавах този стадион, дървените парапети, светлинното табло покрай игрището, коравите северняци, изправени на крака и крещящи с цяло гърло.

— Татко ще е много щастлив — промърморих.

— Щастлив ли? Ще излезе навън, за да закачи знамето.

Отново усетих кръвната връзка между нас и неописуемата радост да бъда с член от семейството си. След това Гарет заговори:

— Благодаря ти, че не му каза…

Протегнах се и поех ръката му, все още извърнат към телевизора. Седяхме и гледахме мача, стиснали ръцете си.

— Не беше опит за самоубийство — каза Гарет и дръпна ръката си от моята.