Т. Лърнър - Сфинксът

Докато преминавах с доста голяма скорост покрай Грийн Парк, усетих, че нещо се блъсна в стъклото на колата. Отбих встрани и спрях. Стоях с ръце върху волана и треперех. Излязох от колата и се огледах да видя какво се бе блъснало в стъклото ми. Няколко метра по-нататък по пътя открих ястреб врабчар, крилата му бяха разперени, а главата му се поклащаше върху счупения врат.

Силно разтревожен, коленичих до него и започнах да търся с очи лентата около крака му. Единственият начин ястреб врабчар да кръжи в небето над Лондон беше, ако принадлежи на някой ексцентричен любител на птици, който го тренира, като го пуска да лети над близкия парк. Като дете понякога бях откривал труповете на такива птици по хълмовете на Къмбрия. Но птицата нямаше лента. Черните крака на животното лежаха отпуснати на ръката ми.

Небето над мен едва забележимо се промени, като стъклена призма, която е била раздвижена. Зачудих се дали все още не сънувам.

Стаите в добрите хотели напълно изолират шума от всичко наоколо. Точно от това имах нужда в момента — от изолирано анонимно убежище, с което нищо не ме свързваше, нито минали връзки, нито спомени, а само приятното чувство, че съм един от многото хора, спали между тези четири стени и после продължили пътя си нанякъде. Мъжете като мен винаги търсят утробата, сигурното място, където винаги могат да се завърнат след дългите си пътешествия. Бях открил малък дискретен хотел на гърба на „Мейфеър“. Регистрирах се под чуждо име, но ми се стори, че в хотела имаше малко гости и повечето от тях не бяха англичани.

Обходих стаята. Минах с бързи стъпки покрай писалището в стил Луи XVI и стола пред него, покрай копринените завеси в златно и синьо, покрай леглото с балдахин, след което се отправих към банята и пуснах водата във ваната.

Восъчнобелите мраморни плочки върнаха в мен спомена за моргата и трупа на Бари Дъглас. Австралиецът напълно щеше да оцени иронията, че бях нагласил астрариума да показва собствената ми рождена дата. Чувах гласа му, който ме призоваваше да си призная, че най-накрая скептицизмът ми и дълбоко вкоренената в мен вяра в науката бяха започнали да се пропукват. Уредът все още не бе определил датата на смъртта ми, така че в края на краищата може би щях да съжалявам, че се бях поддал на инстинкта си.

— Ще видим дали това проклето нещо има власт над живота ми — отговорих гласно на призрака на Бари, който ми се присмиваше.

След като се изкъпах, позвъних по телефона и си резервирах билет за самолета за Египет. Докато седях в абсолютната тишина, изведнъж ми дойде наум, че само преди десет часа Гарет все още беше в кома. Струваше ми се, че от сутринта бяха изминали няколко месеца, а не няколко часа.

Както си бях увит в хавлията, седнах пред малкото писалище, което изпълняваше ролята и на тоалетка. Не бях спуснал пердетата и през прозореца виждах колите, които преминаваха през „Мейфеър“. Нощта живееше. Сърпът на луната приличаше на изящна порцеланова фигурка, закачена за черното небе. Гледах навън и си мислех за Изабела, за Гарет и за всички хора, които обичах. Мъчех се да си съставя план, който щеше да ми помогне отново да си възвърна контрола върху събитията.

Безпокоеше ме не само лекомислието на Гарет, но и неговата уязвимост. Младостта му създаваше у него илюзорното усещане, че животът продължава вечно, че човек не е отговорен за действията си. Познавах добре тази илюзия. Аз самият бях живял така през първите двайсет години от живота си, вземах погрешни решения и предприемах неразумни действия. Сега разбирах, че животът ми е крехък като стъкло. Гарет беше оцелял, но как щеше да живее от сега нататък?

Ами Изабела, чийто живот бе изпълнен с много повече събития от моя въпреки всичките приключения, през които бях преминал? Нейната страст и жизненост понякога създаваха непреодолима пропаст между нас. Дали тази присъща на характера ми черта да се отдръпвам назад и да наблюдавам, а не да участвам активно в събитията, не бе причина за фаталното отчуждение между нас? Нямах отговор на тези въпроси. Може би затова бях така напълно обсебен от астрариума, може би за мен това бе начин да поправя грешките си от миналото, несъзнателен опит да си я върна. Наистина ли мислех, че ако разгадая енигмата на астрариума, щях да намеря отговора на всички нерешени проблеми?

Дръпнах пердетата и се изолирах от града и от ярката луна.

Няколко часа по-късно лежах, вперил поглед в тавана. Погледнах часовника до леглото, беше шест сутринта. Това означаваше, че в Египет вече е осем и Мустафа отдавна е отишъл на нефтеното находище. Реших да му се обадя, за да се разсея, а и да проверя как вървят нещата там. Връзката беше лоша, но се чуваше далечният тътен на работещите сонди. Този шум ме върна обратно там и изведнъж усетих, че ми липсва нефтеното находище с многото хора, които се движеха насам-натам, с острите специфични миризми, с виковете. Това бе добре познатият ми материален свят.