Т. Лърнър - Сфинксът

— За какво се отнася тя? — попитах аз.

Чудех се защо приемах думите на осемгодишните хлапета толкова сериозно.

Стенли отвори широко очи и започна да шепне:

— Ние ги видяхме, нали така, Алф?

— Да, но нищо няма да ти кажем, докато не си платиш. — При тези думи Алфред ритна дивана с видимо задоволство.

— И каква е цената? — попитах аз.

— Искаме частица от нея — заяви Алфред и посочи счупената сватбена снимка, — за да си я спомняме.

— Готово — съгласих се аз. — А сега ми кажете какво видяхте.

— Бяха двама — започна Стенли. — Огромни тъпаци с големи глави. Видяхме ги, като се прехвърлиха през оградата и минаха покрай прозореца на спалнята ни, нали така, Алф?

— Видяхме и колата, която ги чакаше отвън — поясни Алфред.

След това сбута брат си развълнувано.

— А мъжът, който караше, беше най-грозен от всички.

— Да, имаше едни смешни неща от двете страни на бузите си, приличаха на гъсеници.

— Отвратителни червени гъсеници — повтори Стенли в желанието си да бъде изчерпателен.

Близнаците си тръгнаха. Алфред стискаше в ръка снимката на Изабела. Останах отново сам, седнах на пода и се облегнах на стената. Сега, като си мислех за това, цяло чудо беше, че Хю Уолингтън и хората му не бяха нахлули в апартамента ми по-рано. Колкото и да се опитвах да се убедя, че си въобразявам, определено усещах, че някой бавно и систематично затяга примката около врата ми и че преследвачите ми винаги са една стъпка пред мен. Защо му беше на Уолингтън астрариумът, какво искаше от него? Слава? Твърдението, че той самият го е открил, щеше да го направи световноизвестен само за една нощ. Възможно беше това да е мотивът му, но много повече ме тревожеше връзката му с Маджид, за която и Уолингтън, и Силвио бяха споменали. Възможно ли беше да има връзка между него и онова злокобно лице, което бях видял с Омар? Усещах, че съм напълно обладан от параноя, бях все по-убеден, че в момента съм притиснат между две враждуващи групи.

Огледах се. Цялата стая беше изпълнена с останките от изпочупената покъщнина. По никакъв начин не можех да прекарам нощта тук. Придърпах към себе си раницата и извадих от нея астрариума, поне него бях успял да опазя. Оставих го на пода и започнах да събирам в раницата някои дрехи.

Докато се ровех из разхвърляните вещи, дочух някакъв тъп звук. Обърнах се. Една метална запалка, останала на пода, се бе залепила за астрариума. Дръпнах я, поставих я на известно разстояние от механизма и с изненада видях как тя отново се плъзна по килима и се залепи за него. Астрариумът се беше намагнитизирал.

Каква беше причината за тази промяна? Това, че бях завъртял ключа след няколко хиляди години? Опитах се да приложа научните си познания, за да дам отговор на въпросите си. Сплавта, от която беше изработен механизмът, беше много странна. Дали имаше някакъв начин да я анализирам, без да го повредя? Зададох си въпроса много пъти, блъскайки си главата да реша проблема. Разнообразната информация, с която разполагах, беше толкова разхвърлена, колкото и предметите около мен. Чувствах се объркан, озадачен и изумен. Вече не знаех в какво да вярвам. Това, че Гарет дойде в съзнание, съвпадение ли беше? Напразно ли бе умряла Изабела?

Загледах се в механизма и усетих, че изпускам нервите си, страхът и изтощението ме бяха победили.

— Върви по дяволите! Ако имаш някаква власт над хората, докажи ми! Причини ми най-голямото зло, на което си способен! Но ти си само купчина старо желязо!

Треперех от отчаяние, взех астрариума в ръце, нагласих дисковете така, че да показват рождената ми дата, и завъртях ключа. Магнитите отново започнаха да се въртят, зъбчатите колела бавно се задвижиха. Част от мен се ужасяваше, че стрелката, показваща датата на смъртта ще се покаже. Друга част от мен се съпротивляваше и искаше да предизвика механизма да действа.

Стрелката на смъртта не се появи.

— Така си и мислех, ти не си нищо друго, освен една играчка с механизъм, за която се вдига много излишен шум.

Като че ли в отговор на думите ми от вътрешността на астрариума се чу изщракване. Едва се сдържах да не го изритам. Вместо това започнах да търся телефона. Най-накрая го открих под дивана, до фигурите на един разпилян шах. За моя най-голяма изненада все още работеше.

— Ало, искам да запазя стая за тази вечер.

Беше вечер, небето бе нежносиньо, асфалтът под гумите ми излъчваше насъбралата се през деня топлина. Най-натовареният час беше отминал и по улиците нямаше голямо движение, но навсякъде имаше хора, излезли на разходка в лятната вечер. За момент ми се стори, че сред група туристи зърнах огромната фигура на Хю Уолингтън. Стиснах по-здраво волана, за да ги заобиколя, и в този миг мъжът се извърна към мен. Не беше Уолингтън. Хвърлих тревожен поглед към огледалото за обратно виждане, никой не ме следеше. За всеки случай натиснах газта.