Т. Лърнър - Сфинксът

— Върви по дяволите, Оливър. Ако не беше овдовял наскоро и ако не беше най-добрият геофизик, когото познавам, отдавна да съм те уволнил. Между другото, моите съболезнования.

Огромната ръка на Йоханес сграбчи няколко кифлички от подноса и ги постави в чинията.

— Благодаря, а освен това благодаря и за венеца, който изпрати.

— Протеи 12 12 Протея — вид цвете, национален символ на Южна Африка. — Б.пр. . Толкова трудно се намират в Египет. Знаеш ли, плаках, когато чух за смъртта на Изабела. Беше прекрасна жена — силна, амбициозна и много красива, изобщо беше прекалено добра за теб.

Гледах го, докато мажеше кифличките си с огромно количество сметана, върху която слагаше по цяла лъжица ягодово сладко. В „Гео Консалтънси“ се говореше, че Йоханес е станал толкова дебел, та вече не се побира в самолетните кресла първа класа и затова сега искаше да си купи частен самолет с направени по поръчка мебели.

— Защо сме тук? — попитах аз. — Мисля, че се разбрахме да изляза за няколко седмици в отпуск.

— Според теб сега на работа ли сме?

По брадата му се стичаше сладко. Това никак не го притесни и той продължи да унищожава кифличките.

— Да си поговорим за последната ти работа. Прегледах внимателно картите, геологичните и сеизмичните данни и според мен на тази дълбочина нямаше нищо. Но ти настояваше да започнем сондиране.

— Не си прав. Имаше нещо. Данните бяха съвсем ясни.

— На теб може да са били ясни, но на другите не бяха. Превръщаш се в истински авантюрист, Оливър. Виждаш знаци там, където никой друг, освен теб не вижда. Дори холандците започват да те приемат като ясновидец. Започнал си да разчиташ прекалено много на интуицията си, а не на научните данни.

— Не съм съгласен с теб.

Знам, че думите ми не прозвучаха никак убедително. Йоханес продължи да приказва, без изобщо да им обърне внимание:

— Ще ти дам и друг пример, онова нефтено поле, което разработваше в Нигерия. Изпрати ми данните с дълбочината и размера на находището, преди проучванията изобщо да са приключили. Обясни ми как става това.

— Просто имаше проблем в пощата. Получи изводите ми, преди да си получил самите изчисления. Затова си се объркал така.

— Оливър, ти изпрати изчисленията си по телекса.

Замълчах. Йоханес беше прав — бях изпратил приблизителните данни за размера и дълбочината на находището, преди проучването да беше приключило. Не беше проява на излишно самочувствие от моя страна, просто бях объркал датите.

— Виж, изобщо не се оплаквам — продължи той. — А и как бих могъл? Ти си най-добрият. А точно в момента аз самият съм на ръба и направо имам нужда от някакво чудо…

Той притисна ръка към гърдите си. До мен бяха достигнали слухове, че Йоханес е болен, но сега за първи път той самият споменаваше подобно нещо.

— Със сърцето ли имаш проблеми? — опитах се да отгатна аз.

— Добрата новина е, че въпреки приказките на бившите ми съпруги, аз наистина имам сърце. Лошата новина е, че ми създава известни проблеми. Така че последното нещо, от което имам нужда в момента, са проблеми в работата. Оливър, аз нося отговорността за твоите грешки. А по начина, по който работиш, един ден ще се издъниш жестоко, просто е неизбежно.

— Така ли мислиш?

Не исках да давам каквито и да е обяснения. Като се обръщах назад към всичките проучвания, които бях правил през годините, осъзнавах, че няма как с думи да опиша този момент, когато предположенията ми се превръщат в увереност. Имах усещането, че в такива моменти в стомаха ми се образуваше малка топка, след това усещането се разнасяше към ръцете и краката ми, с които буквално долавях скритите гънки в земята под мен.

Йоханес впери поглед в лицето ми. Като че ли се опитваше да открие в мен някакъв знак, че го разбирам, някаква искра надежда. Притесних се. Никога преди това не го бях виждал толкова уязвим. Нямаше и следа от огромното му самочувствие, седеше пред мен объркан и стреснат.

— Как го правиш, Оливър? Обясни ми, убий скептика в мен. Разбираш ли, приятелю, пред мен има една огромна празнота и трябва да има нещо, в което да вярвам, нещо, за което да се заловя. Хайде, дай ми сламката, за която да се заловя.

Това беше един от онези смущаващи моменти, когато човек, с когото не сме били особено близки, прекрачва границата с искрена молба за помощ. Йоханес искаше да му дам нещо, в което да вярва. Но аз не можех да откликна на молбата му. Просто двамата не бяхме достатъчно близки или поне така си казах в онзи момент. Истината беше, че не исках да изложа част от себе си на показ, защото се боях от подигравки.