Т. Лърнър - Сфинксът

Някой постави ръката си върху обектива на камерата и екранът потъмня. Отново се появи Робин Дей, но така и не успях да чуя коментара му за току-що излъчените кадри. Дежурната сестра бързо влезе при мен.

— Брат ви е дошъл в съзнание, господин Уорнок.

Гарет все още лежеше по гръб на леглото, но този път беше извърнал главата си на една страна и се взираше в тъмния прозорец. Изпитах ужас при мисълта, че може да са настъпили необратими увреждания в мозъка му.

— Гарет, чуваш ли ме? Аз съм, Оливър.

— Значи се върнах обратно на земята?

Говореше почти шепнешком. Обля ме вълна от емоции и забравил цялата си сдържаност, най-накрая се разплаках. Плачех за Изабела, за Бари, за изгубените илюзии на брака си. Гарет, поразен, че ме вижда толкова разстроен, стисна ръката ми.

Лекарите бяха изненадани от невероятно бързото възстановяване на брат ми. Увериха ме, че мозъчната му дейност е съвсем нормална. В пет и трийсет сутринта стоях в тесния зелен болничен коридор, който миришеше на дезинфектанти, пуснах няколко монети в телефона и позвъних в квартирата на Гарет. Зоуи вдигна. Съобщих й радостната новина и чух как тя се разплака от облекчение.

Затворих телефона и погледнах по коридора. Нямаше никого другиго, освен санитаря, който почистваше покрития с плочки под.

Преди да се прибера вкъщи, отидох с колата до Примроуз Хил и се изкачих на върха. Това беше най-впечатляващият изгрев, който бях виждал в живота си — огромното кървавочервено кълбо се издигаше над Лондон и осветяваше перестите облаци в оранжево, синьо и виолетово. Там, на върха, ме споходи усещането, че притежавам безкрайна власт. Струваше ми се, че мога да заповядвам кой да се събуди и кой да спи, а градът беше в краката ми. Беше направо зашеметяващо, като че ли моят живот се издигаше над живота на останалите хора. Дали така се е чувствал и Нектанебо? Че може да контролира живота и смъртта на всичко живо, че е истински бог? Ами Моисей, застанал пред огромните морски вълни? Възможно ли бе това?

Пристигнах в апартамента си в приповдигнато настроение, но напълно изтощен. Стоварих се върху дивана. На масата до мен просветваше лампичката на телефонния ми секретар. Натиснах копчето и гласът на Йоханес Ду Воор прогърмя в стаята. Настояваше да се срещнем в десет часа в „Риц“, с което отново ми напомняше кой ми плаща заплатата. Не знаех, че южноафриканецът в момента се намира в Лондон, но това бе толкова типично за Ду Воор, той винаги се появяваше в най-неочакваните моменти. Погледнах часовника си, имах точно един час, за да стигна дотам.

Построен през 1910 година, хотел „Риц“ беше един от последните бастиони на традиционното обслужване в Лондон. В първите години, когато започнах работа като консултант, поради работническия си произход винаги се чувствах твърде неудобно в обширното луксозно фоайе, с неговите арки, огромни кристални полилеи и мрамори. Имах чувството, че обслужващият персонал в хотела знае, че не ми е мястото тук. Но след като внимателно наблюдавах клиентите си, се научих да се държа като човек от висшата класа или поне да имитирам спокойствие и безразличие, като че ли за мен е съвсем естествено някой непрекъснато да ме обслужва. Главният изпълнителен директор на „Гео Консалтънси“, моят работодател Йоханес Ду Воор, все още си мислеше, че се чувствам неудобно на място като това и именно поради тази причина настояваше да се срещаме в „Риц“ всеки път, когато пристигнеше в Лондон. Поддържах тази илюзия в него, защото смятах, че това ми дава психологическо предимство. Това, което той не знаеше обаче, бе, че през годините няколко пъти бях отсядал в хотела просто за удоволствие, сам или с Изабела.

Йоханес се размърда, явно му беше неудобно, защото огромното му тяло едва се побираше в креслото в стил Луи XIV. Масата пред него, с ленената покривка, със сребърния сервиз за чай и фините порцеланови чашки, изглеждаше смешно малка. Той вдигна чашата си, поднесе я до устните си и я постави обратно на масата с отвращение.

— Боже, чаят прилича на пикня. Човек очаква, че точно тук знаят как да приготвят истински силен чай. Ето това им е бедата на англичаните, те са арогантни и изключително самодоволни. Трябва много да внимаваш, същото се отнася и за твоята проклета интуиция.

— Какво значение има, нали резултатите са добри?

Един келнер, който носеше поднос с кифлички, спря и се поколеба, като чу гръмовния глас на Йоханес.

— Вземи си една кифличка — подканих шефа си. — Знаеш, че храната те успокоява.