Иън Колдуел - Петото евангелие

Пешеходна алея води от двореца към папските градини, а до портата към тях съзирам огънче от запалена цигара в черен юмрук.

— Гуидо?

— Страхотно време за посещение. — казва той, а цигарата пада в една локва и угасва.

Когато очите ми привикват с тъмното, установявам, че изглежда досущ като покойния си баща, Големия Гуидо: със сплескана физиономия и широки плещи. Възмъжал е от ръчния труд. Ватиканският телефонен указател е пълен с хора, които със Симон познаваме от деца, но двамата с него сме почти единствените свещеници. Част сме от кастова система, в която мъжете с гордост заемат местата на бащите и дедите си, които са лъскали подове или са поправяли мебели. Понякога обаче ти докривява, като видиш, че някогашните ти другари в игрите се издигат по-нависоко. Долавям заядлива нотка в гласа на Гуидо, когато отключва металния катинар, посочва пикала си и казва:

— Качвай се, отче.

Портите възпират всякакви натрапници, а живият плет — погледите. От двете страни на територията ни има по едно италианско село, но тук е усамотено. Гръбнакът на това възвишение, дълъг около осемстотин метра, е частната приказна страна на папата. Кастел Гандолфо е по-голям от целия Ватикан, но в този имот живеят само няколко градинари, работници и възрастният астроном йезуит, който денем спи. Истинските обитатели са овошките в кашпи и алеите с пинии, акрите с цветни алеи и мраморните статуи от времето на езическите императори, които сега са поставени в градината, за да извикват усмивка на устните на Йоан Павел, докато се разхожда тук през лятото. Гледката се простира от езерото до морето. Докато пътуваме с пикапа на Гуидо по непавираната градинска алея, не забелязваме друго живо същество.

— Къде искаш да отидеш? — пита Гуидо.

— Просто ме остави в градината.

Той извива вежди.

— Насред това тук?

Бурята вилнее. Странната ми молба е събудила любопитството на Гуидо, който пуска радиостанцията, за да провери дали не съобщават за нещо необичайно. Само че и там мълчат.

— Приятелката ми работи отсреща — съобщава той и повдига пръст от волана, за да ми покаже. — В маслиновите горички.

Не казвам нищо. Развеждам из това място новите попълнения в старата ми семинария, затова околността ми е позната. Но на тъмно и в този проливен дъжд различавам единствено ивицата на пътя пред фаровете. Когато наближаваме градините, не виждаме полицейски коли, нито градинари с фенерчета, които да притичват в дъжда.

— Притиснала ме е до стената — признава Гуидо, клатейки глава. — Обаче какъв задник има, Алекс — подсвирва той.

Колкото по-надълбоко в сенките навлизаме, толкова повече ми просветва, че нещо адски се е объркало. Симон вероятно е сам под дъжда. За пръв път ми хрумва, че може да е ранен. Да е претърпял злополука. По телефона обаче той спомена за полицията, не за линейка. Превъртам отново разговора ни в мислите си и търся нещо, което не съм разбрал правилно.

Пикапът на Гуидо свърва нагоре по пътя към градините и излиза в края на една поляна.

— Достатъчно навътре сме — казвам. — Ще сляза тук.

Гуидо се озърта.

— Тук ли?

Вече слизам.

— Да не забравиш уговорката ни, Алекс — провиква се той. — Два пропуска за откриването.

Твърде угрижен съм, за да отговоря. Когато Гуидо си тръгва, вадя телефона си и се обаждам на Симон. Сигналът тук е слаб и връзката е лоша. За миг обаче чувам звъна на друг мобилен телефон.

Поемам към звука, осветявайки с фенерчето си далечината. В склона е изсечено широко стълбище, три монолитни тераси се спускат една след друга по посока на далечното море. Всеки сантиметър е засят с цветя, аранжирани в кръгове в рамките на осмоъгълници, вписани в квадрати; всяко листенце си е на мястото. Пространството е огромно и предизвиква у мен дива тревога.

Тъкмо се каня да извикам Симон, когато зървам нещо. Тук, от най-високата тераса, различавам ограда. Източната граница на папския имот. Непосредствено преди портата лъчът на фенерчето ми осветява нещо тъмно. Черен силует.

Полите на расото ми изплющяват на вятъра, когато хуквам към него. Земята е неравна. Пръстта е рохка и коренчетата на тревата стърчат като паешки крачета.

— Симон! — провиквам се. — Добре ли си?

Той не отговаря. Дори не помръдва.

Спускам се към него, опитвайки се да се задържа прав в хлъзгавата кал. Разстоянието помежду ни намалява. Той обаче не продумва.

Стигам до него. Брат ми е наистина. Докосвам го и питам:

— Добре ли си? Кажи, че си добре.