Иън Колдуел - Петото евангелие

Неприятностите изпревариха Симон. Когато се разчуло, че Йоан Павел ще кацне на елинска земя, камбаните на гръцките православни манастири забили погребално. Стотици вярващи излезли на улицата в знак на протест, понесли лозунги АРХИЕРЕТИК и РИМСКО ДЯВОЛСКО ИЗЧАДИЕ. Вестниците публикували материали за икони, които заплакали с кървави сълзи. Обявен бил ден на национален траур. Симон се беше договорил да нощува у свещеника на някогашната католическа църква на баща ми, но когато пристигнал, заварил вратата напръскана със спрей. Твърдеше, че полицията отказвала да помогне. Брат ми най-сетне бе открил онеправданите, които беше роден да брани.

Същата нощ малка група православни консерватори нахлули в църквата и прекъснали службата. Допуснали огромната грешка да съблекат расото на свещеника и да стъпчат антиминса — осветеното парче плат, което превръща обикновена маса в олтар.

Брат ми е двуметров мъж. Усещането му за дълг към слабите и безпомощните се подсилва от съзнанието, че е по-едър и по-силен от околните. Симон смътно си спомня как избутал един православен от църквата в опит да спаси гръко-католическия свещеник. Православният твърдял, че Симон го съборил на земята. Според гръцката полиция счупил ръката му.

Арестували Симон. Наложи се новият му работодател — Държавният секретариат на Светия престол — да преговаря да го освободят и върнат в Рим. Затова Симон така и не видял с очите си как се отнесли към Йоан Павел със същата враждебност.

Гръцките православни свещеници се постарали да унижат Йоан Павел. Той не възроптал. Те го оскърбявали. Той не се отбранявал. Настоявали да се извини за греховете на католиците отпреди векове. И Йоан Павел се извинил от името на един милиард вярващи и на безчет мъртви католици. Православните така се смаяли, че се съгласили да направят нещо, което дотогава отказвали — да се молят редом с него.

Винаги съм се надявал поведението на Йоан Павел в Атина да е било урок за Симон. Поредната поука, низпослана от небето. И вярно, оттогава Симон се промени. Повтарям си това отново и отново, докато шофирам на юг от Рим към окото на бурята.

В далечината се появява Кастел Гандолфо: продълговат хълм над чудата прерия от игрища за голф и автокъщи за употребявани коли. Преди две хиляди години тук се намирала императорската арена. Папите прекарват лятото в тази местност само от няколко века, но това е достатъчно тя да бъде официално причислена към държавата ни.

Докато заобикалям възвишението, забелязвам полицейска кола в подножието му — италиански карабинери от участъка, близо до границата, пушат заедно една цигара, докато бурята вилнее. Само че там, където отивам, италианските закони не важат. В проливния дъжд няма и следа от ватиканската жандармерия и благодарение на отсъствието ѝ стягането в гърдите ми се отпуска.

Паркирам фиата си, където склонът потъва в езерото Албано, и преди да изляза на дъжда, набирам номер на мобилния си. На петото позвъняване се обажда пресипнал глас:

— Ало?

— Малкия Гуидо? — питам.

Той изсумтява:

— Кой е?

— Алекс Андреу.

Гуидо Канали е мой съученик, син на механика на ватиканската турбина. В държава, където единствената квалификация за повечето служби е кръвната връзка с човек, който вече е на служба в нея, Гуидо не успя да си намери по-хубава работа от това да рие тор в папската мандра на върха на този хълм. Винаги гледа да изкрънка подаяние. И макар да не е случайно, че пътищата ни вече не се пресичат, сега аз се нуждая от помощта му.

— Вече не съм Малкия Гуидо — отбелязва той. — Баща ми почина миналата година.

— Съжалявам.

— Аз не. На какво дължа това обаждане?

— Наблизо съм и се нуждая от услуга. Можеш ли да ми отвориш портата?

Съдейки по учудения му тон, явно не подозира нищо за Симон Още една добра новина. Договаряме се: два пропуска за предстоящата изложба, които Гуидо знае, че мога да набавя чрез вуйчо Лучио. И най-нехаещият лентяй в нашата държава би искал да види какво е направил приятелят ми Уго.

Затварям и поемам нагоре по тъмната пътечка към мястото на срещата ни. Вятърът се изостря до пронизителното свистене, което чувах по време на телефонния разговор със Симон.

Учудвам се — и отначало изпитвам облекчение, — че не откривам тук никакви признаци за проблеми. Досега винаги когато съм прибирал брат ми от полицията, той се е оказвал замесен в някаква бъркотия. Тук обаче няма жители, които да демонстрират с лозунги на площада, няма служители на Ватикана, излезли с искания за по-високи заплати. Папският летен дворец в северния край на селото изглежда безлюден. Двата купола на Ватиканската обсерватория се извисяват от покрива като цицини на главите на анимационните герои, които Петрос гледа по телевизията. Тук няма нищо нередно. Няма дори признаци на живот.