Иън Колдуел - Петото евангелие

Майка ми почина скоро след него. Според лекарите — от рак. Но те не разбираха. Родителите ми се бяха запознали през шейсетте и в онзи кратък миг всичко им изглеждало възможно. Двамата танцуваха в апартамента ни. Бяха оцелели след тежък период в немилост и продължаваха пламенно да се молят заедно. Роднините на майка ми бяха римокатолици и повече от век бяха изпращали свещеници нагоре по стълбицата на Ватикана, затова лишили дъщеря си от наследство, когато се омъжила за грък с рунтава брада. След смъртта на татко тя ми каза, че се чувства странно да има ръце, а вече да няма кой да ги държи. Със Симон я погребахме до него, зад църквата на Ватиканската енория. Не помня почти нищо от онова време. Само, че дни наред бягах от училище, седях в гробището, обгърнал коленете си с ръце, и плачех. После отнякъде се появяваше Симон и ме отвеждаше у дома.

Бяхме още непълнолетни, затова ни повериха на грижите на вуйчо ни, кардинал и президент на гувернатурата на Ватикана. Най-подходящото описание на вуйчо Лучио е, че той имаше сърце на невръстно момче, което държеше в буркан редом до зъбните си протези. В качеството си на президент на гувернатурата на Ватикана Лучио беше отдал най-хубавите години от живота си на старанието да балансира държавния ни бюджет и да не допуска служителите във Ватикана да сформират профсъюз. По икономически съображения беше противник на идеята многодетните семейства да бъдат възнаграждавани, така че, дори да разполагаше с време да отглежда осиротелите синове на сестра си, най-вероятно не би се възползвал от надбавките. Така или иначе, той не се противопостави, когато двамата със Симон решихме сами да се грижим за себе си и се върнахме в апартамента на родителите си.

Бях твърде малък да работя, затова Симон прекъсна следването си за една година и си намери работа. И двамата не умеехме да готвим, да шием или да поправяме тоалетната, но Симон се научи. Той ме събуждаше за училище и ми даваше пари за обяд. Той ми осигуряваше дрехи и топла храна. Задълженията си като помощник при богослуженията научих изцяло от него. През най-трудните нощи в своя живот всяко момче католик заспива с въпроса дали изобщо си е заслужавало Господ да създава от кал твари като нас. Ала в моя живот, в моя мрак, Бог изпрати Симон. Не се борихме заедно за оцеляване през детството си. Бореше се той, а мен ме пренесе на гръб. Нито за миг не ме е напускало усещането, че дългът ми към него е огромен, неизплатим. Може единствено да бъде опростен. Затова бях готов на всичко за Симон.

На всичко.

— Чичо Симон не закъснява ли? — пита Петрос.

Домашната ни помощница сестра Елена сигурно се чуди същото, докато пържи хек за вечеря. Брат ми трябваше да се прибере преди десет минути.

— Не се тревожи — отговарям. — Помогни ми да сложим масата.

Петрос не ми обръща внимание. Покатерва се на стола си, застава на колене и оповестява:

— Със Симон ще ходим на кино, после ще му покажа слона в зоопарка, а пък той ще ме научи как да правя марсилското обръщане.

Сестра Елена се поразкършва пред тигана. Явно смята, че „марсилското обръщане“ е някаква танцова стъпка. Петрос е ужасен от невежеството ѝ.

— Не! Това е един финт! На Роналдо .

Симон пристига в Рим от Турция за изложба, чийто куратор е нашият общ приятел Уго Ногара. Откриването, до което има още почти седмица, ще бъде официално събитие, за което нямаше да получа пропуск, ако не беше работата, която свършихме заедно с Уго. Под този покрив обаче живеем в света на петгодишно дете. Чичо Симон се е прибрал, за да дава уроци по футбол.

— В живота има и по-важни неща от това да риташ топка — заявява сестра Елена.

Нагърбила се е със задължението да бъде женският глас на разума. Когато Петрос беше на единайсет месеца, съпругата ми Мона ни напусна. Оттогава тази прекрасна възрастна монахиня е моята опора. Изпрати ни я вуйчо Лучио, който разполага с цяла армия монахини. Не мога да си представя какво бих правил без нея, защото не ми е по силите да плащам дори скромна заплата на бавачка. За щастие, сестра Елена за нищо на света не би изоставила Петрос.

Синът ми изчезва в стаята си и се връща със своя дигитален будилник. Прям като майка си, оставя часовника пред мен върху масажа и го посочва.

— Миличък, сигурно влакът на отец Симон закъснява — уверява го Елена.

Влакът. Не чичото. Защото Петрос трудно би приел, че понякога Симон забравя да си вземе пари за билет или се отплесва в разговор с непознати. Мона не се съгласи да кръстим детето си на него, защото го смяташе за непредсказуем. И макар брат ми да има най-престижната работа, на която може да се надява млад свещеник — той е дипломат от Държавния секретариат на Светия престол, елита на нашата католическа бюрокрация, — истината е, че се нагърбва с всевъзможни изтощителни задачи. Подобно на мъжете по майчина линия в семейството ни, Симон е римокатолически свещеник, което означава, че никога няма да се ожени или да има деца. Но за разлика от други ватикански свещеници, целящи да се сдобият с духовен сан и да пуснат корем, той има неспокоен дух. Мона искаше синът ни да прилича на своя отговорен, уравновесен и удовлетворен от живота баща, затова двамата с нея постигнахме компромис в избора на името му: според евангелията Исус 1 1 Библейските имена са във формата, използвана в светската литература, освен когато са в цитати от Библията. — Б.пр. срещнал рибар на име Симон, когото прекръстил на Петър.