Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Върху основата на третата статуя имаше само подпис с печатни букви: САНДРО ДИ МАРИАНО — по-известен с прякора, даден от по-големия му брат: Буренцето, или Ботичели. Според датата под името картината беше на повече от петстотин години.

Гледах тази реликва, която само още един чифт ръце бяха докосвали след деня, когато е била запечатана под земята. Никой хуманист не би устоял на нейната красота с тия езически статуи, омразни за Савонарола. Ето я, почти унищожена от времето, но все пак оцеляла по чудо, все още кипяща от живот под зацапаната повърхност. Жива след толкова време.

Когато ръцете ми се разтрепериха, аз я сложих на масата и отново бръкнах в контейнера да видя дали не съм пропуснал нещо. Писмо, бележка или поне символ. Но кутията беше празна. Адресът ми бе изписан грижливо. Друго нямаше. Само печати и пощенски код в ъгъла.

Внезапно пощенският код привлече вниманието ми: 39-055-210185-GEN4519

Усещах в него някаква схема, като логиката на гатанка. Той подсказваше връзка, може би телефонен номер в чужбина.

В най-забутаното кътче на библиотечната лавица открих една книга, която ми бяха подарили за Коледа преди време — алманах със световните температури, бележити дати и пощенски кодове. Най-сетне щеше да ми влезе в работа.

39 — кодът за Италия.

055 — областният код на Флоренция.

Взирах се в останалите цифри и усещах как сърцето ми отново започва да бие. 21 01 85 — местен телефонен номер. GEN4519 — може би номер на стая или вътрешен телефон. Значи беше в хотел, в апартамент.

И настана глад по цялата земя; тогава Йосиф отвори всички житници.

Отново погледнах картината, после контейнера.

GEN4518.

Тогава Йосиф бързо се оттегли, защото любовта към брат му се разпали, той беше готов да заплаче, па влезе във вътрешната стая и плака там.

GEN4519. GENESIS 4519. БИТИЕ 45:19.

В дома, който си бях създал, бе по-лесно да се намери алманах, отколкото Библия. Трябваше да ровя из вехториите на тавана, преди да се натъкна на Библията, която Чарли твърдеше, че забравил случайно при последното си посещение. Мислеше си, че може да сподели своята вяра с мен. Неуморният Чарли, изпълнен с надежда до края.

Сега тя е пред мен. Битие 45:19 разказва края на изрисуваната от Ботичели история. След като се разкрива пред своите братя, Йосиф започва да раздава подаръци също като баща си. След всичките страдания той е готов да приеме братята си, гладуващи в Ханаан, и да сподели с тях изобилието на Египет. А аз, който през целия си живот съм бил толкова заблуден, че да бягам от сянката на баща си, да мисля, че мога да продължавам напред, като го изоставя в миналото, напълно разбирам смисъла.

Доведете баща си и дойдете, казва стихът. Не жалете вещите си, защото аз ще ви дам каквото има най-добро от цялата Египетска земя.

Посягам към телефона.

Доведете баща си и дойдете, мисля си аз и се питам как е разбрал, когато самият аз не разбирах.

Оставям слушалката и посягам към бележника си, за да препиша кода, преди нещо да му се случи. На тези тъжни страници новото Х на Пол Харис и старото М на Кати Маршан са единствените записки. Някак неестествено ми изглежда да добавям име сега, но прогонвам чувството, че разполагам само с тези цифри върху контейнера, един-единствен шанс, който може да бъде унищожен от най-дребна грешка, от случайно капнала капка вода.

Ръцете ми са потни, когато отново вдигам слушалката, почти без да знам колко време съм седял, опитвайки да намеря нужните думи. Зад широкия прозорец на спалнята се разстила великолепната тексаска нощ. Не виждам нищо, освен небето.

Не жалете вещите си, защото аз ще ви дам каквото има най-добро от цялата Египетска земя.

Започвам да набирам номера, който не съм вярвал да набера някога. Чакам гласа, който не съм вярвал да чуя отново. Нейде далече, в друга часова зона, прозвучава сигнал. После глас:

— Свързахте се с Кати Маршан от галерия „Хъдсън“, Манхатън. Моля, оставете съобщение.

— Кати — изричам аз в звънтящата тишина, — обажда се Том. Тук е почти полунощ по тексаско време.

Отсреща царува призрачна тишина. Сигурно би ме стреснала, ако не знаех точно какво да кажа.

— Утре сутрин напускам Остин. Известно време ще отсъствам; не знам точно колко.

Върху бюрото ми има снимка на двама ни. Стоим малко встрани от центъра, хванали сме фотоапарата с по една ръка и насочваме обектива към себе си. Зад нас се издига катедралата, вкаменена и неподвижна. Принстън нашепва тихо дори и сега.

— Когато се върна от Флоренция — казвам аз на второкурсничката от снимката, моят вълшебен дар, — искам да те видя.