Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Гледайки в миналото, предполагам, че единственият начин да обясня защо завърших английска литература, след като загубих вяра в книгите — защо имах такова чувство за необятни възможности при работата с книгата на Колона, след като отхвърлих обичта на баща ми към него — е да кажа, че търсех късчетата, оставени от моя баща, за да сглобя от тях истинския му облик. Защото, докато познавах Пол и работех заедно с него над „Хипнеротомахия“, отговорът винаги изглеждаше на една ръка разстояние. Защото докато бяхме заедно, винаги имаше надежда рано или късно да разбера.

Когато тази надежда отлетя, аз изпълних договора и станах анализатор на софтуер. Работата, която спечелих чрез гатанка. Приех я, защото се провалих с друга гатанка. Времето в Тексас минаваше неусетно. Летните жеги там не ми напомняха за нищо познато отпреди, затова останах. През последните две години на Кати в Принстън си пишехме почти всяка седмица. Започнах да чакам пощата, дори когато писмата постепенно взеха да идват все по-рядко. За последен път я видях, когато отскочих до Ню Йорк да отпразнувам двайсет и шестия си рожден ден. Към края дори Чарли би проумял, че времето е застанало между Кати и мен. Докато вървяхме през Проспект Парк под есенното слънце, близо до бруклинската галерия, където работеше Кати, аз почнах да разбирам, че всички неща, които обичахме някога, са останали в Принстън, а бъдещето не е успяло да ги замени с примамливи видения. Знаех, че през онзи ден Кати се надява да започне нещо ново, да поеме нов курс под нови звезди. Но възможността за възраждане, която тъй дълго държа баща ми над водата и съхрани неговата вяра в сина му, малко по малко бе породила у мен сянката на съмнението. След онзи ден аз окончателно изпаднах от живота на Кати. Не след дълго тя ми позвъни за последен път. Знаеше, че проблемът е откъм моята страна, че именно моите писма ставаха все по-кратки и по-редки. В гласа й звучеше неочаквана болка. Тя ми каза, че няма да я чуя отново, преди сам да разбера какво мисля за нас двамата. Накрая ми продиктува номера на друга галерия и заръча да се обадя, когато нещо се промени.

Нищо не се промени. Поне за мен. Новата книжарница на майка ми процъфтяваше и тя ме повика да поема старата в Кълъмбъс. Казах й, че вече съм пуснал корени в Тексас и ще ми е трудно да напусна. Сестрите ми идваха на гости, веднъж дойде и Чарли със семейството. На сбогуване всички ми даваха съвети как да се измъкна от блатото, как да загърбя това — каквото и да е то. Истината е, че просто гледах как нещата около мен се променят. Лицата стават по-млади с всяка година, но виждам по тях изписано едно и също, като току-що отпечатани банкноти с все същите стари картинки. Помня как някога в курса по икономика ни учеха, че ако му оставим достатъчно време, един-единствен долар може да купи всичко в света — сякаш търговията е вълшебна свещ, която никога не догаря. Но днес аз виждам във всяка сделка все същия долар. Не ми трябват стоките, които купувам. Понякога ми се виждат напълно излишни.

Пол издържа най-добре изпитанието на времето. Той винаги беше до мен, винаги на двайсет и две като вечния Дориан Грей. Мисля, че именно когато взе да пропада връзката ми с една преподавателка от Тексаския университет — едва сега разбирам, че тя ми напомняше едновременно за баща ми, майка ми и Кати — почнах да се обаждам на Чарли всяка седмица и все по-често да се сещам за Пол. Питам се дали не е бил прав да ни напусне точно така. Силен. Млад. А ние, също като Ричард Къри, страдаме от ударите на годините, от разочарованията на една многообещаваща младост. Сега ми се струва, че смъртта е единственото бягство от времето. Може би Пол знаеше, че ще изпревари всичко — миналото, настоящето и целия период помежду им. Дори и сега той сякаш ме води към най-важните изводи в моя живот. Все още го смятам за свой най-добър приятел.

Може би взех решението си още преди да получа пакета по пощата. Може би пакетът само ускори нещата, също като алкохола, разсипан от Паркър в клуба през онази нощ. Още нямам и трийсет, а се чувствам стар. Наближава петата среща на випуска, а сякаш са минали петдесет години.

Представи си, каза ми веднъж Пол, че настоящето е само отражение на бъдещето. Представи си, че цял живот се взираме в огледало, а бъдещето е зад гърба ни и го виждаме само в отраженията на настоящето. Някои от нас ще започнат да вярват, че можем да видим бъдещето по-ясно, ако се обърнем да го погледнем по нов начин. Но онези, които го сторят, дори и неволно, ще са загубили някогашното чувство за перспектива. Защото единственото, което няма да могат да видят, е собственият им образ. Обръщайки гръб на огледалото, те ще се превърнат в единствения невидим елемент на бъдещето.