Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Маргарет Кастен беше малко по-ниска, отколкото си я беше представял Вейл, набита жена с прошарена черна коса и тъмнокафяви очи. Беше симпатична, не красива, добре поддържана жена, с бежов вълнен костюм и тъмнозелен шал. Усмихна му се, но той усети как очите й хладно го преценяват.

— Добро утро, господин Вейл — каза тя.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — отвърна той.

Ръкостискането й напомняше менгеме.

— Добре дошли на борда на ВПОЦ — каза тя.

— ВПОЦ?

— Въздушно-подвижен оперативен център. Не ме питайте откъде идват тия съкращения, вероятно някой първокурсник, дето си няма друга работа, се гордее с тях. Благодаря ви, че станахте с пукването на зората, за да ми направите компания. Надявам се, че ще си струва труда.

— Първо искам да видя как са приготвени тия яйца по бенедиктински, Ангажиментите после.

Тя се засмя и кимна.

— Напълно честно. Да видим как си живеят в министерството на правосъдието, а?

— Зависи — отвърна той с усмивка. — Колко ще струва тази разходка на данъкоплатците?

— Абсолютно нищо. — Тя се усмихна и посочи към предната част на самолета. — Там отпред са кабината на екипажа и залата за конференции, която се използва и за трапезария. Това е залата за отмора, обикновено се използва за приятелски разговори. А това… — Тя го въведе в следващото помещение — … е моят кабинет.

Помещението беше съвсем обикновено; бюро със стол зад него и два стола пред бюрото. Бюрото беше празно, ако не се броеше снимката на двама млади мъже, с рамка завинтена към плота, и два телефона, единият черен, другият червен. На стената имаше вграден телевизионен екран.

— Синовете ви? — попита Вейл, и кимна към фотографията.

— Да. По-малкият отляво е Емилио. Всеки момент ще се дипломира в юридическия факултет на Харвард. Отличник. Арни, отдясно, е черната овца на семейството. Той е археолог. В момента е в Египет, търси трескаво гробницата на Александър Македонски.

Вейл се усмихна и огледа малкия кабинет.

— Вие май много си падате по гледането на телевизия?

— Те всички са свързани в мрежа, господин Вейл. Можем да се свържем във видеоконферентен режим буквално с всеки в света или да наблюдаваме на живо излъчвания от мястото на събитията. Освен това телевизорите са свързани към компютрите в командно-оперативния пункт. Всичко е кодирано и засекретено с изключение на обикновената кабелна телевизия и каналите. — Тя отвори вратата към следващото помещение. — Това е командно-оперативният пункт, сърцето и душата на ВПОЦ.

Продълговатото полутъмно помещение представляваше истински лабиринт от електроника: система от компютри и видео с шест монитора, сателитен приемник, защитен срещу подслушване телефон и факс, червен телефон с пряка връзка с Белия дом, монитор за наблюдение, цифрови видеокамери, цифрови магнитофони, директна видеовръзка с АУАКС и един сателитен приемник за кабелна и канална телевизия с още един монитор. Кастен описа оборудването, макар и да изглеждаше малко объркана от цялото това разнообразие.

— Моят електронен гений отскочи до терминала да си купи някакъв местен вестник — каза тя. — Макар че имам съмнения, че това е претекст да оглежда момичетата на летището.

— Нима в този час на летището гъмжи от момичета? — запита язвително Вейл.

— Е, колкото и да са, Джими ще ги открие — отвърна тя. — Отзад има още една малка зала за конференции, с компютър и телевизор, там е и личната спалня на командира. Командир е високопарна титла за всеки пилот на този самолет. Екипът ни се състои от осем души плюс самолетния екипаж от четирима души, и място за още двайсет.

— И парите от данъците ни отиват за всичко това?

— Ще се изненадате, ако ви кажа колко много часове прекарвам в този самолет — каза тя с малко отбранителен тон. — Всъщност ние имаме четири такива. И всички са непрекъснато в движение.

— Не се оплаквах — отвърна Вейл.

— Че защо, дори и не съм си помисляла, господин Вейл — промърмори тя, докато се връщаха към предната част на самолета.

Силвърман изникна отнейде и обяви, че закуската е готова. Отидоха в трапезарията, която беше подредена със сребърни прибори и памучни салфетки. Само домашен уют, никаква пластмаса или хартия за еднократна употреба.

— И така, чакам въпросите ви — каза Кастен, когато седнаха.

— Да — отвърна той. — Откъде знаете името на кучето ми?

Тя се изсмя.

— Признавам, че си направих собствена проверка — прочетох всички статии на Джак Конърман. Конърман, изглежда, знае повече за вас от всеки друг човек. Приятели ли сте?