Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Казах ти вече защо. Не му се налага да отговаря на телефона.

— Тогава какво ще направи, ще откара хеликоптера до града ли?

— Изобщо не би ме изненадало.

Той я прегърна през рамото и двамата се загледаха към небето.

— За какво ли е цялата тая дандания, по дяволите? — каза на глас той.

Джейн не му отговори. Но със сърцето си съзнаваше, че животът им ще се промени.

Радикално.

Лорънс Пенингтън седеше на бюрото си и прокарваше пръст по списъка с ангажиментите си за деня. Секретарката му, Милдред Юинг, чакаше търпеливо.

— Какво е това кафе с делегация от Мисури в седем и половина?

— С ветераните.

— О, да. По кое време е?

— Седем и двадесет и три, господин президент.

— Тук ли са?

Тя кимна.

— Дай ми пет минути.

— Да, сър. — Тя се обърна и излезе от Овалния кабинет. На нейно място влезе Хукър.

— Можете ли да отделите минутка, господин президент?

— За какво става дума, Клод?

Съветникът по националната сигурност заобиколи бюрото и застана зад него. Приведе се и зашепна в ухото на президента. Той винаги шепнеше, когато бяха само двамата — може би се боеше, че микрофоните могат да уловят думите му.

— Много коварен номер, генерале. Онази работа с РИКО.

— Е, и? — каза президентът, без да се обръща.

— Ако този човек не се справи…

— В политиката винаги има рискове, полковник.

— Но ако не успее да събере необходимите доказателства за съда…

— Не се тревожи за това, Клод, това си е проблем на Мардж Кастен.

— Ако се провали, това може да рикошира в нас при следващата кампания.

Президентът се извърна, изгледа Хукър и каза спокойно:

— Съзнавам рисковете.

— Той не е играч, господин президент. Този Вейл не дава пет пари за никакви правила.

— О, така ли? — изрече сухо президентът. — Тогава чуй ме добре какво ще ти кажа, Клод. Не му се бъркай в работата, но го дръж под око. След като си толкова загрижен, Вейл ще бъде твоя отговорност. Ти отговаряш за него.

Хеликоптерът кацна меко в един отдалечен ъгъл на „О’Хеър“. Висок чернокож мъж, трийсетинагодишен, стоеше наблизо, с ръка, пъхната в джоба на подплатеното му с кожа яке. На яката си носеше значка. Вейл скочи от машината и докато тичаше приведен да се измъкне от обсега на въртящите се витла, мъжът го приближи и му подаде ръка.

— Господин Вейл?

— Да.

— Аз съм Роджър Нилсън, секретни служби. Последвайте ме, моля.

Високо над тях в стартовия команден пункт един мъж изучаваше небето с бинокъл. Той го обърна към хеликоптера, който току-що бе кацнал, и проследи Нилсън и Вейл, докато двамата крачеха към един бял Боинг 737. Самолетът беше с нарисуван американски флаг на опашката, а по фюзелажа му пишеше МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

— Извинете, но трябва да ви обискирам, сър — каза Нилсън. Вейл вдигна ръце и Нилсън сръчно го опипа за оръжие.

— Благодаря, сър. — Той кимна към стълбичката, където ги чакаше един по-млад мъж, нисичък и тъмнокос.

— Господин Вейл, аз съм Пол Силвърман — каза той. — Стюард. Моля, заповядайте. Генералният прокурор ще дойде след секунда, трябва да се обади по телефона.

Вейл се качи на борда на самолета. От лявата страна на вратата имаше нещо, което напомняше на миниатюрна комбинация от трапезария и зала за конференции, заемащи цялата ширина на самолета. Десет завинтени за пода стола обграждаха ебонитова маса. Телевизор с голям екран беше вграден в стената на залата, а една врата водеше към предната част на самолета. Отдясно имаше нещо, за което Вейл предположи, че трябва да е стая за отдих — голям диван, масичка за кафе и три фотьойла. Още един телевизор, по-малък, в момента включен на WWN, но с изключен звук.

— Кафе, сър? — попита стюардът.

— Направо ми взехте думите от устата — отвърна Вейл.

— Три лъжички захар и една сметана, нали?

Вейл вдигна изненадано поглед и кимна.

— Генералният прокурор си позволи да поръча закуската без вас. Пъпеш, яйца по бенедиктински и препечен ръжен хляб. Добре ли е, сър?

Вейл само продължи да кима. Знаеха името на кучето му, как обича да пие кафето си и любимата му закуска. Какво ли още знаеха, по дяволите?

— Настанете се удобно, сър.

— Благодаря, господин Силвърман.

— Моля ви да ме наричате Пол, сър.

Вейл седна на един от фотьойлите. Стюардът донесе кафето му в чашка от китайски порцелан. Вейл хвърли поглед към екрана на телевизора и разпозна Валери Азимур, журналистката, която се бе опитала да го интервюира по време на процеса за „Атлас-Уестърн“. Беше облечена с подплатена с кожа канадка, кожена шапка обрамчваше лицето й, дъхът й излизаше на пара. Беше застанала нейде на тъмно, гледаше сериозно и говореше в микрофона. Тъй като звукът беше изключен, той не можеше да разбере къде се намира и каква гадост разнищва, така че насочи вниманието си към вестника и прехвърли заглавията. Миг по-късно влезе генералният прокурор.