Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Затваряй си устата, Мордохай. Затваряй си устата и прави каквото ти казвам.

Мордохай примига, изправи се и измънка:

— Трябва да си сменя ризата.

— Побързай, защото съм гладен.

Виждаше като през замъглени очила, без цветове. Само сиви изображения. От дясната му страна Мордохай проверяваше палатката и даваше наставления. Той притвори щорите и се вгледа внимателно покрай ръба им, следеше я зорко през тесния процеп между щората и дограмата — присвиваше очи, за да ги фокусира по-добре. Накрая вдигна ръце и плъзна с връхчетата на пръстите си оцветените в сиво контактни лещи под клепачите. Зрението му мигновено се нормализира и се обагри в цветове и той се взря в младото момиче, което подреждаше храна върху едно блюдо. Наблюдаваше я как внимателно оглежда всеки къс храна преди да я положи върху блюдото, как смуче едно шоколадово десертче и охлажда сгорещената си страна със студена чаша лимонада. Вслуша се в почти детинския й смях; омагьоса го начинът, по който тръскаше настрани глава, отмятайки русата си коса от лицето. Артерията в гърлото му започна да пулсира, дишането му се ускори. Следеше всяко нейно движение, докато тя приближаваше фургона, после се отпусна в стола, плъзна лещите на местата им, затвори очи и зачака.

Измина минута. Той долови стъпките й пред вратата. После тя почука леко.

— Отворено е — каза той, стараейки се да смекчи гласа си колкото може. Задържа очите си затворени. След миг вратата се отвори и той чу гласа й.

— Братко Т?

— Да?

— Донесох ви вечеря.

— Благодаря, скъпа.

Той се надигна в стола си и й махна да влезе. Тя предпазливо прекрачи прага, почти със страхопочитание, като се вглеждаше сред слабо осветеното помещение. То беше приятно обзаведено — почти целите стени бяха покрити с религиозни картини. Обичайните картини — Тайната вечеря, Христос с протегнати ръце и пламтящо сърце, разпятие — и в следващия миг видя и него и застина в ужас, с отворена уста. Стоеше като вкаменена, блюдото се разтрепера в ръцете й.

— Ти си Пени, нали?

— Д-да — заекна тя, с глас по-тих и от напев на вятъра.

Той седеше до прозореца, пръстите му проследяваха Брайловото писмо на Библията. Тя го гледаше, очарована от русата му коса, обрамчваща аскетичното му лице, от изражението му на сила и откровеност, от дългата му роба. Очите й се отместиха към картината на Христос и тя веднага видя приликата. Той се усмихна, после отвори очи и тя беше толкова удивена, че за малко не разля лимонадата. Той гледаше право в нея с млечни, загадъчни, разфокусирани очи, които сякаш проникваха в сърцето й и душата й и четяха мислите й.

Той се пресегна и издърпа една количка на колелца.

— Сложи го тук.

Тя го направи.

— Седни до мен — каза той и след като тя разпъна един брезентов стол, добави: — Искам да те огледам.

— Да ме огледате?

Той посегна към нея, откри бузите й с връхчетата на пръстите си и бавно ги плъзна по меката й кожа. Тя притвори очи, докато пръстите му обхождаха клепачите й, погалиха носа й и докоснаха устните й. Дъхът й се ускори и тя усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Хубава си — прошепна той. — „Ти си саронски нарцис и долински крин. О, хубава си, моя мила, хубава си! Имаш очи гълъбови, устните ти — като алена панделка. Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на теб!“

— „Песен на песните“ — промълви тя.

— Осенена ли си от Божията благодат?

— Да. — Гласът й беше като ефирна мъгла.

— Тогава ще ти говоря от амвона, а по-късно ще те помажа с миро.

Той плъзна ръцете си надолу по шията й и бавно ги отдръпна.

— Бъди до мен, докато се храня.

Хората започнаха да се събират към шест и половина. Мордохай ги видя пръв — облак прах, който приближаваше по черния път, след него още по-голям облак, също като пушек от огън.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна той.

Брат Т, който си почиваше на кушетката в задната част на фургона, попита:

— Кое по-точно?

— Сякаш някакъв прашен ураган ни връхлита по пътя.

— Това е парадът — каза брат Т.

— Какво искаш да кажеш с това „парадът“?

— Идват на шибаното шоу, Морди. Не идват в търсене на Спасението. Идват за шоуто.

— О, хайде, не започвай пак…

— Няма никаква разлика. Ние ги веселим добре всеки път. Няма никакво значение какво ги влече при нас, важното е какво получават.

— Господи, ако можеше да зърнеш това само за секунда, братко! Облакът е дълъг поне четвърт миля!

Брат Т се приближи до прозореца, застана зад Мордохай и се втренчи през прозореца. Прашната вихрушка стремително се приближаваше.