Уилям Дийл: Владетелят на Ада

Проповедникът стана и тръгна към кухненския бокс, опипвайки пътя си.

— Някой да иска лимонада? — попита той, отвори вратата на хладилника и измъкна една тубичка с бледорозова течност.

— Изобщо не искаме да се налагаме — каза Грейнджър.

Брат Т започна да развива капачката на тубичката.

Морди се втурна към него.

— Дай на мен.

Брат Т се изсмя.

— Не искам нашите гости да си мислят, че съм чак толкова безпомощен, Морди. — Но все пак изчака помощника си да напълни една гарафа и да я постави в ръката му.

— Благодаря — каза той и се върна до стола си, като пътьом се подпря на рамото на полковник Шрак. Кръстосани байонети на синьо поле, с дръжки, оформени като кръстове. Надписът, извит в дъга над двете остриета, беше СВЕТИЛИЩЕ. В червено.

— Доколкото разбирам, вие ми предлагате един час радиошоу, ще плащате на мен и на екипа ми и ще ми давате процент от печалбата и по никакъв начин няма да цензурирате проповедите ми. Правилно ли съм ви разбрал?

Грейнджър кимна, после бързо добави:

— Правилно. Ще се радваме адвокатът ви да изработи добър договор и…

— Нямам адвокат. Никога не съм и имал нужда от такъв. И дано да нямам. Междувременно вие можете да изработите един такъв договор, а ние с Морди ще го разгледаме.

— Значи проявявате интерес?

— Ще обсъдя това с Господ. Оставете визитната си картичка на Морди, така че да знаем как да се свържем с вас.

— Отседнали сме в един мотел край града. Може би… ще закусим утре, така че да можем да продължим разговора си?

— Възможно е. Мордохай ще ви се обади.

— Отлично. Ние ценим времето ви. И мнението ви също.

— Колко скоро искате да започнем това радиошоу? — запита Морди.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той връчи на Морди един плик.

— Малко дарение, че отнехме времето ви… и за да ви убедим, че сме сериозни. За нас беше истинско удоволствие, братко Т.

Той улови ръката на проповедника и я раздруса. Полковникът не каза нищо. После двамата излязоха.

— Господи, Т, ти направо им взе акъла — възкликна Морди, докато гледаше как двамата мъже се връщат при колата си.

— О, не съм много сигурен — отвърна проповедникът и се усмихна.

Морди отвори плика и изтърси съдържанието му върху масата. Стодоларови банкноти.

— Десет стотачки, Т. Бонче!

— Правят се на тежкари — изкикоти се свещеникът.

— Знаят пътя към хорските сърца.

— Знаят пътя към хорските задни джобове, искаш да кажеш. Размахват кукичка с малко стръв под носа ни.

— Какво ли е намислил тоя с униформата?

— Нали си спомняш, когато ми чете за Храма на Бога?

— Май имаше нещо такова. Нали ти чета всичко от тоя проклет вестник освен обявите за търсене на работа. А и тях понякога не пропускам. Ама не мога да помня всичко.

— Паравоенните организации, Морди. Съвсем ясно е написано.

— Но защо ще му е на тоя с униформата да ходи заедно с тоя с радиото?

— Защото са ревностни християни.

— Не ме бъзикай — изсмя се Морди.

— И готвят свещена война.

— Свещена война ли?

— Господи, Морди, ти ми четеш за тях поне веднъж на седмица. Правят всичко възможно да провокират сблъсък с правителството.

— Ами! Просто си играят на войници всяка неделя.

— О, не е така, Морди. Нещата са много по-сложни. Колко е часът?

— Шест и четвърт.

— Мисля да ревизирам малко проповедта си. Ще я посипя с подправката, за която най-много жадуват.

— Мислиш, че и те ще присъстват, така ли?

— Разбира се. И по всяка вероятност ще запишат цялата проповед на магнитофон.

— По дяволите, това не е законно!

— Тази мисъл сигурно ги тормози много — изсмя се проповедникът.

— Да бе, знаеш ли, че отидоха да вечерят? Прав си, май ще останат. — Морди замълча за малко. — Дяволско предложение, Т.

— Ще го поизгладим. Тъкмо ще видим какво съдържат документите им.

— Мислиш, че вече са направили договора?

Брат Т се усмихна.

— Мога да ти кажа какво не са направили, Морди. Не са били толкова път от Монтана дотук само да си поприказваме.

В палатката се бяха събрали над триста души. Вееха си с вестници. Хармън Джаспър кимна на Пени и тя нервно излезе на импровизираната сцена и се ухили овчедушно. Зад нея момче и момиче с хармоника и китара засвириха нещо почти като траурен марш. Гласът на Пени трепереше, но беше ясен и звънлив.

Във фургона проповедникът седеше до отворения прозорец и слушаше, възбуден от невинността й.

— О, да — промълви той унесено.

Щом Пени приключи, до микрофона пристъпи Хармън Джаспър. Двама души запяха химн, водещият подхвана танц. Всички започнаха да пляскат. Няколко гласа от публиката подкрепиха музикантите.