Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Добре си вършите работата, детектив Фенърман.

— Справям се добре за ченге от малко градче.

— Ако някой ден решиш да направиш кариера в големия град, обади ми се. Все още имам известно влияние в полицейското управление на Чикаго.

— Не, благодаря. Последното убийство тук беше преди четири години. А последната стрелба, с която се сблъскахме, беше на един тийнейджър, който си играел с едно от приятелчетата си.

— И аз бих останал тук, стига да можех — изкикоти се Вейл.

Той слезе на шестия етаж. Екипът беше заел повече от половината от горната част на хотела, коридорът беше преграден. Единственият начин да се добере човек до щаба на генералния прокурор на щата беше чрез охранявания асансьор.

Наоми Чанс, която буквално ръководеше операцията му, се усмихна при влизането му. Зад нея служителите трескаво подреждаха доказателства, събираха папки, подготвяйки всичко за следващия ден. Офисът на Вейл беше в един съседен апартамент.

— Здравей, шефе, добре ли пътува?

— Ако на разходката из затвора в Джолиет му казваш приятно прекарване, тогава съм изкарал приятно.

— Добре, беше ли поне успешно?

— Липсващото звено.

— Без майтап? Значи всичко е наред.

— Преди месец направих на Джими Фокс Доктора една оферта. Днес той реши, че условията й му допадат.

Наоми придоби загрижено изражение.

— Няма да сключиш споразумение с тоя боклук, нали?

— Джими Фокс излежава присъда от десет до двадесет години за убийство втора степен. Вече е излежал пет, така че още две и ще кандидатства за пускане под гаранция. Пъхаме го в някой селски клуб като Стейтсвил и му гарантираме, че след две години ще е на свобода.

— На този убиец?

— Всичко, което върша, е, че го местя от Джолиет. Ако там се държи примерно, ще си излежи наказанието и ще излезе.

— И какво сподели?

— Ще ти кажа, след като си взема душа. Искам да се отърва от тоя затворнически дъх, дето съм го попил. Нещо ново тук?

— Шонеси позвъни — произнесе тя нехайно.

— Майтапиш се.

— Той е на третия етаж — в президентските покои, разбира се. Обади се и поръча да си отскочел на чашка.

— Утре е процесът и той ме кани да отскоча на чашка?

— В действителност беше много любезен. Обикновено ме третира, сякаш съм заразноболна.

— Това едва ли, но Шонеси е нещо наистина заразно.

Тя се изсмя.

— Да му се обадя ли, че нямаш време?

— Абел да се е обаждал?

— Това е второто съобщение. Вечеря с тайнствен джентълмен в седем и половина в „Кок д’Ор“. Отзад има малка зала за поверителни срещи. Дърмот и Абел ще го доведат, за да сме сигурни, че никой не го следи. Изпитват опасения да го докарат тук.

— Хитро. — Той погледна часовника си. Четири и половина.

— Обади се на Шонеси. Кажи му, че разполагам с петнайсет минути в пет.

Тя се изсмя.

— Господи, Марти, ти ще му вдигнеш кръвното още преди да те види.

— Искам само да се уверя, че е наясно, че генералният прокурор на щата е по-високо в йерархията от един второразреден щатски сенатор.

— Какво мислиш, че си е наумил?

— Той е политическа курва. Ще се опита да изкопчи сделка за приятелчетата си.

— Мислиш ли, че Дилмор се притеснява от нещо? След Джейн той е най-печеният адвокат в щата.

— Това е криминално дело.

— Точно затова е взел Нийл Джармън.

— Наоми, Шонеси има готово предложение в джоба си. Обзалагам се на един долар.

— Не мога да си позволя да залагам заплатата, която ми плаща щатът.

— Мъчно ти е за доброто старо време на Гейлърд Стрийт?

Наоми беше с Вейл, откакто той бе започнал да гради репутацията си на най-безкомпромисния защитник в щата, преди седемнадесет години. Бяха работили в къщата на Вейл в една възстановена част на града преди той да стане окръжен прокурор.

— Да не се майтапиш? Парите бяха добри, но клиентелата… — Тя остави изречението недовършено.

— По дяволите, Наоми, клиентелата си е все същата, само че сега е от другата страна.

Вейл отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Наоми го чакаше с хавлиена кърпа да свърши.

— Как е старият Рой тези дни? Не му ли е време вече да излиза в пенсия? — попита тя.

— Не съм много сигурен. Шейсет, шейсет и пет, там някъде. А той никога няма да се пенсионира. Ще стане като Стрьом Търмънд — беззъб, одъртял пръдльо, който само овонява легислатурата.

— Последните две години направо се е издул като балон. Станал е същински Джаба.

— Ще му предам думите ти.

— Да не си посмял.

Имаше време, когато репутацията на Рой Шонеси като най-безкомпромисен политик в щата беше сериозно разклатена. Бившият чикагски паразит се бе издигнал от щатски представител до генерален прокурор на щата, после до държавен секретар на щата. Той беше щатският политически първожрец, „страшилището“, което държеше младите и напористи момчета в стойка „мирно“. Шонеси бе подкрепил Кливланд Бригс, един неизвестен, в битката срещу свой бивш съюзник, встъпилия в длъжност Харолд Грос. Беше ръководил кампанията на Бригс, като бе използвал натрупаните през годините политически задължения към него, бе заплашвал, бе се подмазвал, бе привличал гласове. Четиридесет години го бяха брулили политическите ветрове, бе преживял пет администрации — и доказа, че все още не е загубил политическата си хватка. Младите демократи, които си търсеха политически офис, пътуваха от цялата страна, за да го поканят на обяд или вечеря, с надеждата да получат от него безценен съвет срещу черпнята.