Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Той кимна.

— А бе тоя Вейл да не е хвърлил око на губернаторския стол или нещо от тоя род?

— Вейл не прави абсолютно нищо с рекламна цел. А и никога не е имал каквито и да било мераци за държавна служба. Съмнявам се дали изобщо ще ги има някога.

— Той беше областен прокурор в Чикаго преди да стане генерален прокурор на щата. Как стана това?

— Беше определен за главен обвинител в Чикаго и стана областен прокурор, когато шефът му се помина от удар. Губернаторът го избра за генерален прокурор, когато предшественикът му беше заловен, ааа, така да се каже, с веществените доказателства, както се казва.

— Това беше на първите страници по целия свят. Искам да кажа, изпълненията на предшественика му, не избирането на Вейл на поста.

Сервитьорката донесе поръчката и тя залапа както пехотинец нагъва обяда си по време на учение.

— Какво искате от мен, госпожице Азимур?

— Наричайте ме Валери, нали нямате нищо против?

— Окей.

— Вие самият не сте от особено приказливите, Джак. Нали нямате нищо против да ви казвам Джак?

— Всички ми казват така. Значи минаваме на „ти“.

— Искам просто да разбера какво представлява този човек. Защо се захваща с две от най-мощните корпорации в света?

— Както вече казах, зад това се крият и други неща.

— Като?…

— Един цял окръг, просмукан от корупция и рекет. Това е процес по РИКО, Валери. Той иска да извади кирливите ризи на четирима посредници, двама души от защитата на околната среда в щата, една банка.

— Повтарям въпроса си. Защо?

— Добре, като за начало, три огромни корпорации в заговор за подкупване на държавни служители и щатски следователи, отклоняване на пари от всички видове правителствени програми и използването им за техни собствени нужди, пране на пари през банки под техен контрол, прикриване на един от най-страшните случаи на замърсяване на околната среда в страната, корумпиране на местен вестник, тоест репортерите да лъжат читателите си, така че хората да не знаят какво става… От друга страна, може пък и нещо да му е вдигнало кръвното до небесата.

Сега беше ред на Азимур да се изсмее гръмогласно, придържайки салфетката пред устата си.

— Ирландец с гореща кръв, така ли?

Конърман се отпусна в стола си и я загледа.

— Какво знаеш за Вейл?

Тя повдигна рамене, после отвори куфарчето си, измъкна няколко списания и снопче защипани изрезки и ги изсипа на масата пред него.

— Време за изповед. Прочела съм всичко, което си писал за него.

Той разбърка нещата й с показалец и кимна.

— Поласкан съм. Значи знаеш всичко, което е известно и на мен.

— О, хайде!

— Какво още мога да ти кажа?

— Бих искала да мога да проникна в душата му. Да разбера какво го кара да прави тия неща, какъв му е личният живот, защо живее по този начин? Имам предвид, че се изправя срещу две от най-големите акули, най-големите корпоративни адвокати в страната.

— Може би го прави именно заради това — ухили се Конърман.

— Значи не му пука от нищо, а?

— Да не се бъзикаш с мен? — Той поклати глава. — Ще ти кажа само едно. Когато утре Мартин Вейл влезе в залата на съда, той ще спечели, и то крупно, и в ума му няма дори и една въпросителна по този параграф.

— Значи добре го познаваш, така ли?

— Е, да кажем, че сме израснали заедно, в професионално отношение имам предвид.

— В какъв смисъл?

— Наблюдавал съм много от процесите му. От арогантен, дебелоок защитник той стана непреклонен обвинител и израсна до човек, който наистина вярва в конституционното право.

— Ха!

— По този параграф мога да те уверя, че не е загубил и минута от съня си заради тия корпоративни акули, както ги нарече. Вейл е един от най-добрите живи адвокати. И се обзалагам и на последния цент, който ще изкарам от тази история, че няма да изтръгнеш повече от три думи от устата му. Първата ще бъде „Здравейте“.

— Ти си направо влюбен в него, а?

— Обожавам съвършенството.

Вейл вкара черния си седан в подземния хотелски гараж и паркира до служебния асансьор. Полицейски редици държаха представителите на пресата настрани от гаража. Той се обади на рецепцията по клетъчния си телефон.

— Обажда се Мартин Вейл. На служебния асансьор съм. Благодаря.

Прибра антената на телефона, пъхна го в джоба си и когато вратите се отвориха, влезе в малката кабина.

— Някакви проблеми, Джери? — попита той цивилния детектив, който го чакаше вътре.

— Никакви. Двама смотаняци се вмъкнаха рано сутринта в хотела, но ги пипнахме за вратовете още преди да се доберат до фоайето.