Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Колко време продължи това? — запита той.

— Час, може би.

— Понякога продължава цяла нощ.

С нейна помощ той се смъкна от масата и стъпи в прогизналата трева. Краката му бяха омекнали, коленете му трепереха.

— Може би ще е по-добре пак да си легнете.

— Не. Помогни ми да вляза вътре.

Пени го поведе в палатката и му помогна да се качи на подиума. Той трепереше целият, краката му се подгъваха, но все пак успя да се придвижи до ръба на подиума и взе микрофона от Хармън Джаспър.

— Господ ме доведе тук тази нощ — изрече той на пресекулки. — Господ ме подложи на изпитание и доведе дъжда, и ме преведе през тунела. Да възславим Бог и Неговата мъдрост, да възславим Бог за Неговото великодушие. Да възславим Бога!

Всички закрещяха „Амин“, „Слава на Бога“ и „Алилуя“. Протягаха ръце да се докоснат до него, очите им блестяха със сълзи на благодарност и обожание. Докосваха прогизналата му роба и прострените му към тях ръце.

— Е, Хари, какво ще кажеш? — попита Грейнджър.

— Да се надяваме, че ще изкара до закуска — отвърна полковникът.

Проповедникът лежеше гол, завит само с един памучен чаршаф. В малката пристройка зад къщата имаше само легло, маса и лампа. Тълпата се беше разотишла, след като бе направила големи пожертвувания. Палатката до нивата беше празна. Единственият шум беше от дъжда по покрива, а единствената миризма беше приятният дъх на мокро сено. Брат Т се втренчи в тавана и задиша дълбоко. Ръката му пулсираше, но болките в ставите вече стихваха.

„На Господ ли да благодаря, или на Дявола? — зачуди се той. — Няма значение. Тази змия беше чудото. Тя превърна всички зрители във вярващи. Алилуя и амин.“

Чу как вратата проскърца и зачака. След миг тя се появи на прага. Ангел в бяла нощница, мержелееща се под лампата.

— Аз съм, брат Т — тихо каза тя. — Аз съм, Пени.

— Саронският ми нарцис — каза той. — Моят ангел.

Тя се усмихна, смутена и едновременно поласкана от думите му.

— Донесох ви мляко, а татко ви праща една от пижамите си.

— Всичките сте толкова мили. Толкова щедри.

— Вие сте щедрият, нали се жертвахте заради нас. Никога не съм виждала такава смелост.

— Бях в ръцете на Бога — каза той и седна в леглото. Чаршафът се плъзна до кръста му.

Тя се втренчи в мускулестите му ръце и гърди и усети познатия пламък под стомаха си. Той се разтрепера и тя пристъпи до него и ръцете й се плъзнаха по коравото му тяло.

— Господ ме благослови тази нощ — каза той и хвана ръцете й. — Бях осветен, също както и ти.

Ръцете й трепереха, но не от страх, а от очакване.

Той плъзна ръцете си по нейните към раменете й и после опипа шията и бузите й, пръстите му погалиха устните й. Усещаше как лудо бие сърцето й. Привлече я много нежно към себе си, усети коравите й гърди, долови как дъхът й секва. Ръцете му я обгърнаха.

— Ще те благословя така, както бях благословен и аз — прошепна той. — Ще те помажа със семето си и ще споделя любовта Господня с теб.

И я придърпа на леглото.

10 юли

Шефийлд, Илинойс, бе на шестдесет мили южно от Чикаго — заможно градче с над седем хиляди жители, повечето от средната класа и нагоре, които или ходеха на работа в града всеки ден, или работеха в проспериращата електронна индустрия, която им осигуряваше по-висок от средния доход. Самото градче бе запазило вида си от петдесетте години — главна улица с магазини и фирми на местни бизнесмени, подкрепяни от местните жители. На няколко мили от града имаше търговски център и голяма закусвалня, но хората от Шефийлд бяха лоялни и посещаваха само магазините на съседите и приятелите си. В Шефийлд престъпността беше почти непозната — истински анахронизъм в края на деветдесетте: градче, опитващо се да съхрани историята си и моралните ценности, които прогресът така безжалостно бе прегазил.

Беше съвършено място за съдебен процес, макар че местните жители бяха повече от отегчени от представителите на пресата, плъзнали навред и изпълнили до пръсване стария четириетажен хотел, мотелите в предградията и трите скъпи ресторанта в центъра. Фургоните на екипите от телевизиите със сателитните чинии, монтирани по покривите, задръстваха местата за паркиране около сградата на съда — старо здание, наскоро отпразнувало стотния си рожден ден.

Кафето на Шефийлд се бе превърнало в командния пункт на медиите. Те го изпълваха от край до край, пиеха кафе и съставяха специалните си новинарски емисии. Местните жители първоначално горчиво се оплакваха, че пришълците били взели връх, но сега, в навечерието на съдебния процес, те също прииждаха и се смесваха с пресата, заслушани в теориите и слуховете, заразени от възбудата покрай най-голямото събитие в историята на градчето. Шестнайсетте съдебни заседатели и заместници, които трябваше да се уединят със започването на процеса, се ползваха със статуса на местни знаменитости.