Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Джак Конърман седеше на една масичка в ъгъла на кафето, откъдето се откриваше гледка към сградата на съда. Писателят беше в Шефийлд от два дни, като през цялото време разговаряше с местните жители, попивайки местния колорит. Масичката беше покрита с бележници, местни вестници и един линиран бележник, в който той нахвърляше бележките си. Така дълбоко бе потънал в работа, че не видя високата жена, която влезе в ресторанта, огледа се и тръгна към масата му.

— Джак Конърман?

Стреснат, той вдигна глава и смъкна старомодните си очила в рогови рамки. Веднага я позна. Издокарана в черен костюм и бяла копринена блуза, тя беше направо зашеметяваща; още по-красива на живо, не толкова официална, може би, и по-нежна, отколкото изглеждаше на телевизионния екран. Носеше горскозелено кожено куфарче.

— Госпожице Азимур — каза той, стана и протегна ръка. В ръкостискането й нямаше нищо нежно, между другото.

— Съжалявам, че ви прекъсвам работата. Нещо спешно ли имате да предавате?

— Не.

— Добре. Мога ли да ви направя компания за минутка?

— Моля.

Тя седна срещу него и се усмихна, хвърляйки поглед върху масичката. Той събра бележниците и листовете на купчина и захлупи бележника най-отгоре.

— Не беше необходимо да го правите заради мен — каза тя.

— Масичката не е моя частна собственост — захили се той момчешки. Беше слаб мъж със сивееща коса и младежко лице, което опровергаваше календарните му четиридесет и осем години. Беше облечен небрежно в омачкан поплинов костюм и бледосиня риза с широко отворена яка.

— Как е храната? — попита тя, разтваряйки менюто. — Умирам от глад. Това, дето го сервират по авиолиниите, скоро вече и прасетата няма да го ядат. — В гласа й имаше следа от британски акцент.

— Също както готвеше мама — каза той. — Направо страхотна.

Тя махна на сервитьорката и си поръча.

— Пристигнах само преди час — продължи тя. — Не можах да си намеря стая в хотела. Запазили са ми ъгълче в мотел „Сънфлауър“, някъде из Канзас.

Той се изсмя.

— Вие сте разглезена. Това е само на петнадесет минути път от градчето. В хотела май не се впечатлиха от ранга ви, а?

— Не мисля, че до този момент някой тук е чувал за „Уърлд Уайд Нюз“. — Тя поклати глава. — Умирам да съм на мястото на събитието.

— Е, тук е точно мястото, където ще се развие действието през деня. Вечерта всички се събират в ресторанта на Харникър хей там отсреща. — Той се извърна и посочи.

— В девет часа, когато затворят скарата, става бар.

— Отдавна ли сте тук?

— От два дни. — Той направи пауза, после попита: — Мога ли да направя нещо за вас?

— Доколкото разбирам, вие сте официалният биограф на Мартин Вейл.

Той се изсмя от сърце.

— Без пълномощия.

— Всички твърдят, че сте специалист по Вейл.

— Пиша за всичко, което прави, от петнадесет години.

— Чувам, че сте написали повече от петнадесет статии в списания за него.

— Четири е доста по-точно. Плюс няколко колони.

— На свободна практика ли сте?

— Писател съм на договор за „Сити Магазин“ и поддържам една колона за „Трибюн“ в неделните дни. Оперативен редактор.

— Приятели ли сте?

— Да кажем, че никога не ме е удрял по носа, задето си го навирам в работите му.

— Той удря хората по носовете?

— Образно казано. — Конърман извади портфейла си, прелисти няколко визитни картички, извади една и й я подаде. Името на Вейл беше написано в долния десен ъгъл. По средата на картичката имаше само две думи: БЕЗ КОМЕНТАР.

— Корав мъжага, а? — повдигна вежди тя.

— Е, не е от най-приказливите извън работата си.

— Как мислите, дали ще се съгласи на интервю?

Конърман отметна глава и се изсмя толкова силно, че половината ресторант се извърна да го погледне.

— Ако това е било целта на посещението ви, само сте си изгубили времето.

— И преди са ми го казвали.

— И Кастро ли?

— Охраната му. Фидел беше повече от лесен, когато успях да мина през охраната му.

— Голяма работа беше.

— Гледахте ли го?

— О, да. А трябва да имате предвид, че Куба въобще не ме интересува.

— Всички твърдят, че Вейл е изключителен дръвник.

— Той е изключително спокоен и избягва да си отваря устата извън залата на съда. Има много силно изразена алергия към адвокатите, които подготвят делата си на стъпалата през съда.

— Интересно защо.

— Кое защо?

— Защо е решил да се захване с „Уестър Пълп енд Пейпър“ и „Атлас Кемикъл“.

— Не е само това.

— Не и що се отнася до националната преса. Знаете ли, че акциите и на двете фирми паднаха рязко, след като се разчу, че той се е заловил със случая?