Чарльз Камминг - Шесторката от Кеймбридж

Това свърши работа. В очите на Съмърс за миг се появи паника, която той успя да потисне с усилие на волята. Потърси успокоение в пакетчето с фъстъци и омаза ръцете си със сол.

— Вижте какво — промърмори той — Крейн няма как да е проговорил. Преди да бъде приет в болницата, му бяха дали лек анестетик, от който бе изпаднал в безсъзнание. Беше с прошарена коса, обръсната, за да изглежда, сякаш е на химиотерапия, но кожата му имаше твърде здрав вид за състоянието, което му се приписваше. Тежеше около седемдесет килограма, някъде между метър и седемдесет и метър и осемдесет. Така и не видях очите му, бяха затворени през цялото време. Това стига ли?

Гадис не отговори веднага. Нямаше нужда от отговор. Мълчанието му говореше вместо него.

— А Хендерсън?

— Какво Хендерсън?

— Що за човек беше той? Как изглеждаше? Досега от теб научих само, че е носел дълго черно палто и е говорел като имитатор на Дейвид Нивън.

Съмърс извърна глава и се загледа в отсрещния ъгъл на салона.

— Шарлот не ви ли е казала?

— Какво да ми каже?

Съмърс примигна бързо няколко пъти.

— Я ми подайте вестника.

На съседната маса в локвичка бира лежеше захвърлен брой на „Таймс“. Чернокожо момиче със слушалки в ушите кимна приветливо, когато Гадис я попита със знаци дали може да го вземе. Той изглади вестника и го подаде на Съмърс през масата.

— Чували сте за комисията „Лейтън“, нали?

Комисията „Лейтън“ разследваше правните аспекти на правителствената политика по отношение на войната в Афганистан. Гадис беше чувал за това разследване. Беше чел статии във вестниците, беше гледал нещо по Четвърти канал.

— Е, и? — попита той.

Съмърс разгърна вестника на пета страница.

— Виждате ли този човек?

Той разстла вестника на масата, после го завъртя на 180 градуса. Тънкият пръст с изгризан нокът се заби в снимката на мъж над средна възраст, който тъкмо се качваше в държавен роувър, заобиколен от глутница репортери. Гадис прочете текста под снимката.

Сър Джон Бренан на излизане от Уайтхол, където даде показания пред следствената комисия.

В малко каре в основната снимка беше поместен официален портрет на Бренан. Гадис вдигна поглед. Съмърс забеляза, че е направил връзката.

— Хендерсън е Джон Бренан ?! Сигурен ли си?

— Толкова, колкото съм сигурен, че ви виждам сега. — Съмърс пресуши чашата си. — Мъжът, който ми плати двайсет хиляди преди шестнайсет години, за да скрия истината, не беше обикновено ченге. Човекът, който се представи тогава за Дъглас Хендерсън, днес е шеф на МИ6.

Сякаш континенти и океани деляха книжарницата „Донт Букс“ на Холанд Парк Авеню от тази безименна кръчма в Уест Хайд в дъждовната септемврийска вечер. Само месец по-рано Гадис бе представил във въпросната книжарница в Централен Лондон новата си книга „Царе“ — сравнителен биографичен очерк за Петър Велики и сегашния руски президент Сергей Платов. Редакторът му — съсобственик на бутиково издателство, което му бе заплатило царския хонорар от 4750 лири за книгата — не бе сметнал за нужно да уважи събитието с присъствието си. Някаква заблудена хроникьорка от „Ивнинг Стандард“ бе надникнала през вратата в 6:25 ч., но още не бе допила чашата си със совиньон блан (стайна температура), и безупречният й нюх вече й подсказа, че има далеч по-голям шанс да намери интересен сюжет на втория етаж на автобус №16, затова бързо-бързо изчезна. Нито някой мастит историк, нито редактор от голямо издателство или репортер на Би Би Си си бе дал труда да отговори на поканите, които момичето от пиар агенцията твърдеше, че лично било занесло в пощата още през първата седмица на юли. Някаква вяла обява в неделния „Индипендънт“ бе привлякла вниманието на възрастна матрона с пепеляво лице, която беше дошла „чак от Хампстед, понеже толкова ми хареса вашата книга за Булгаков“, както и на един бивш студент на Сам на име Колин, който твърдеше, че бил прекарал цяла година „в обикаляне пеша из Казахстан и в четене на Херман Хесе“. Останалите присъстващи бяха от персонала на книжарницата — управителят и касиерката, колеги и студенти на Сам от Ю Си Ел, неговата съседка Кати, която беше голяма любовчийка и винаги му отваряше вратата си по дискретно разтворен пеньоар, и най-близката му приятелка, журналистката Шарлот Бърг.

Дали Гадис се опасяваше, че новата му книга ще потъне в небитието, без да остави следа? И да, и не. Макар и политически ангажиран, той не хранеше никакви илюзии, че една книга е в състояние да промени обществените нагласи по адрес на Сергей Платов. „Царе“ вероятно щеше да получи учтиви рецензии в няколко солидни лондонски вестника и да бъде отмината с ледено презрение от Москва като западна пропаганда. Написването й бе отнело на Гадис три години, а едва ли щеше да се продаде в повече от хиляда бройки в твърди корици. Много отдавна Сам бе решил за себе си да пише единствено за удоволствие; всяка надежда за нещо повече означаваше сигурно разочарование. Ако публиката харесваше книгите му, той беше доволен; ако не ги харесваше, какво толкова? Хората имаха за какво друго да си харчат парите. Той не гореше от жажда за слава, не ламтеше за пари; това, което го интересуваше, бе да пише качествено. А „Царе“ бе наистина труд, с който Сам можеше да се гордее. Беше силна и последователна атака срещу режима на Платов, атака, която самият той се бе опитал да резюмира, доколкото бе възможно, в статия от 750 думи на страницата за анализи и коментари в „Гардиън“, която се бе появила три дни преди премиерата.