Чарльз Камминг - Шесторката от Кеймбридж

Ръмеше. Гадис мина покрай някакъв шлюз и сви към близката кръчма. Съмърс прекара пръсти през косата си.

— Това е всичко, професоре — каза той. — Едуард Крейн умря, без да умира. Беше жив, без да е жив. Това е положението.

Кръчмата беше претъпкана.

Гадис отиде до бара и поръча две големи наливни „Стела“, пакетче солени фъстъци и двойно уиски „Феймъс Граус“. Заради Съмърс му бяха останали само няколко монети в джоба на сакото и той се принуди да плати на бармана с дебитна карта. В друг джоб намери смачканата хартийка с пин кодовете на картите си и набра цифрите в машината; докато го наблюдаваше, барманът издаде странен звук през стиснатите си зъби. Преди Съмърс да се върне от тоалетната, Гадис лисна уискито в гърлото си, после намери отдалечена маса в дъното на кръчмата, откъдето можеше да наблюдава групичките зъзнещи пушачи отвън и да се поздравява, че бе взел правилното решение да откаже цигарите.

— Донесох ти една „Стела“ — каза той, когато Съмърс се появи до масата. За момент имаше вид, сякаш няма намерение да сяда, но Гадис бутна пълната чаша към него и добави: — Има и фъстъци.

Минаваше шест. Вторник вечер. Мъже в делови костюми, секретарки, жители на предградията. От джубокса се носеше прелъстителният глас на Анди Уилямс. До мишената за дартс в най-отдалечения ъгъл на салона беше залепен оранжев надпис: Сряда вечер — къри. Гадис свали кадифеното си сако и го преметна на съседния стол.

— И какво стана по-нататък?

Той знаеше, че това се харесва на Съмърс — да играе главната роля, да се изживява като Дълбокото гърло. Сестрата — старшата сестра, както без съмнение държеше да се представя той — разтегна устни в самодоволна усмивка и отпи жадно от бирата. Нещо в топлината на кръчмата му бе помогнало да възстанови характерното си самодоволство, сякаш сам се бе смъмрил заради прекалената си откритост край канала. В края на краищата той притежаваше информация, която Гадис желаеше да получи. Професорът му бе платил за нея три хиляди. Сякаш манна небесна се бе изляла върху Калвин Съмърс.

— Какво стана по -нататък ли?

— Именно, Калвин. По -нататък.

Съмърс се облегна назад на стола си.

— Нищо особено. — Той веднага съжали за отговора си и се зае да го парафразира, за да звучи по-въздействащо. — Видях как линейката зави зад пощата, изпуших набързо една цигара и си влязох обратно. Качих се с асансьора до стаята на Крейн, изхвърлих торбите от системите и катетъра и изпратих картона му на регистратурата. Можете да ги проверите, ако желаете. За болницата бе достатъчно да знае, че един седемдесет и шест годишен пациент, страдащ от рак, предишната вечер е починал от остра чернодробна недостатъчност. Такива неща се случваха едва ли не всеки ден. Междувременно беше съмнало. Животът продължаваше.

— Ами Крейн?

— Какво Крейн?

— Никога повече ли не чу за него?

Съмърс го изгледа, сякаш въпросът беше повече от идиотски. Това е проблемът с интелектуалците. Адски тъпи са.

— Че защо да чувам за него?

Той отпи от чашата си и завъртя очи нагоре. На Гадис му идваше да го просне с един удар.

— Положително е с нова самоличност. Може да си е поживял щастливо още десетина години и да е починал някоя нощ в съня си. Кой знае?

Двама пушачи — един излизащ да запали, друг влизащ отвън — се разминаваха в този момент тъкмо до масата им и Гадис прибра крака си, за да им направи път.

— И ти пред никого не си обелвал дума за тази история, така ли? Никой нищо не те е питал? От десет години и повече никой, освен Шарлот не е повдигал тези въпроси?

— Да, може и така да се каже.

Гадис усещаше, че го пързалят, но нямаше никакъв смисъл да спори. Съмърс беше от хората, които, хванати в противоречие, млъкват и се затварят в себе си.

— А самият Крейн дали е проговорил? Що за човек беше той? Как изглеждаше?

Съмърс се засмя.

— Не ви се случва често да правите това, нали, професоре?

Което си беше истина. На Сам Гадис не му се случваше често да се среща с мъже медицински сестри в покрайнините на Лондон и да изтръгва от тях информация за възрастни дипломати, чиято смърт е била инсценирана от хора, готови да раздават по двайсет хиляди срещу мълчанието на свидетели. Сам беше на четирийсет и три години, разведен, старши преподавател по руска история в Юнивърсити Колидж, Лондон. Обичайните му занимания бяха Пушкин, Сталин, Горбачов. Въпреки това забележката на Съмърс го извади от търпение.

— А на теб колко често ти се случва, Калвин? — каза той, колкото да напомни на Съмърс за положението, в което се намираше.