Ян Гийу - Хамилтън - Кодово название Coq Rouge

Пробил дясното стъкло на очилата и дясното око, куршумът бе влязъл в пространството между мозъчните полукълба в главата на жертвата, след което бе преминал през дясното и преобърнал се, се бе ударил в задната част на черепа. Поради това не се бе получил обичайният отвор, а просто в задната част на главата се бе образувал кратер, през който бе излетяла приблизително една трета от мозъка.

Силното замърсяване — остатъци от сажди и барут около рамките на очилата — свидетелстваше, че е стреляно от по-малко от двайсетсантиметрово разстояние. Нямаше никакви следи от борба.

Самият начин на действие от страна на убиеца изискваше от полицията незабавно и най-активно разследване. Престъплението обаче съвсем не бе от обичайните.

Всеки месец в Швеция се извършваха около десетина убийства. Повечето от тях бяха скучни истории, чието разкриване едва ли изискваше особени усилия. Обикновено действащите лица в тях бяха или познаващи се помежду си хора, които, напили се, се стреляха или се колеха един другиго, често пъти по погрешка; или пък мъж, разочаровал се от живота си, убиваше жена си или, което бе по-лошото, децата си. След извършеното злодеяние такъв човек изпитваше желание да се самоубие. Като правило, такива убийци се явяваха лично със самопризнания или, все още в нетрезво състояние, биваха откривани от полицията на местопрестъплението или някъде наблизо. По време на разпитите те се объркваха, разкайваха се дълбоко за стореното, като в повече от половината случаи на тях се гледаше като на хора с психически отклонения и бяха причислявани към душевноболните, което на свой ред водеше до краткосрочно или продължително настаняване в здравни заведения, в които бяха подлагани на така нареченото “принудително психиатрично лечение”.

Повечето от шведските убийци се отърваваха от това още преди да изтече и година, като продължителността на лечението се определяше обикновено от социалния статус на убиеца. Смяташе се, че от по-продължително лечение се нуждаят (на практика без изключение) по-малко материално обезпечените престъпници. И всичко това ставаше с мълчаливото съгласие на обществеността. Такъв вид углавни дела не привличаха вниманието към себе си извън пределите на мястото, където бе извършено убийството.

Този път обаче всичко бе съвсем различно, освен самата смърт. Но и тя обаче, честно казано, бе необичайна, защото бе настъпила мигновено.

Убийството бе извършено сутринта, между седем — приблизителното време, през което покойникът бе излязъл от дома си — и осем часа, когато бе намерен в служебна кола на “Манилавеген” в Юргорден, пред ресторанта “Юргодсбрунс Вердсхюс”, намиращ се на триста и четиридесет метра от моста. Човекът бе седнал в колата и както обикновено, бе тръгнал от вилата си в Бром. Бе се отправил към центъра на Стокхолм и бе качил убиеца си някъде по пътя. Пътуването бе завършило в Юргорден.

Оръжието на убийството бе намерено в джоба на тапицерията на дясната предна врата на автомобила. Следователно, след изстрела убиецът бе останал известно време в колата, стараейки се вероятно да изтрие пръстовите си отпечатъци или други следи от престъплението. След това, пъхнал оръжието в страничния джоб на вратата, бе излязъл. Такъв тип оръжие не фигурираше в историята на шведската криминалистика. Бе пистолет “Токарев”, модел 59-та, калибър 7,62 мм, с осем патрона в пълнителя — стандартното оръжие на руската армия.

Шефът на полицията бе уведомен за случилото се в 9.05 ч., докато пътуваше със служебна кола към летище “Арланда”. На следващото кръстовище той заповяда на шофьора си да се връща в града и да включи светлините. И насрочи за десет часа спешно съвещание на подчинените му началници на отдели.

Освен ръководителите на отделите на криминалната полиция и спецслужбите този път бе извикана и една група, която участваше много рядко в разследванията на убийствата. Присъствието й обаче бе напълно оправдано, защото убитият бе колега от тяхната “фирма”. До гибелта си жертвата — Аксел Фолкесон — бе шеф на отдела по сигурността на управлението на полицията. Казано по-неофициално, бе важен началник в спецслужбите, а още по-просто — както, без съмнение, щяха да напишат още тази вечер вестниците — жертвата бе човекът, на когото бе възложена цялата оперативна отговорност за борбата с тероризма, и тъкмо той бе убит от терористите.