Александра Маринина - Пешките падат първи

— А помислила ли си, че сега са само двамата с Платонов? Ами ако тя го убие?

— Аха, или пък той нея. Виктор Алексеевич, винаги съществува риск. Дори когато вървите по улицата, може да паднете и да си счупите крака. Щом Платонов е измислил и осъществи тази невероятна авантюра с обажданията в адресното бюро, значи е разбрал какво представлява приятелката му, разбрал е, че тя е въпросният снайперист и ни я предаде. Ако съдим по поведението му, Платонов е човек с нормална психика и добре развит интелект, тъй че щом е взел решение да я предаде, значи доказателствата му са безспорни. А уликите — тежки. Той е намерил оръжието, Виктор Алексеевич, намерил е този проклет деветмилиметров револвер „Стечкин“. А щом го е намерил, аз съм готова да се хвана с вас на бас на каквото искате — сигурна съм, че Платонов го е повредил: изпилил е жилото на ударника. Всеки нормален детектив би го направил. А Платонов, както вече установихме с вас, е именно нормален детектив. Така че мадам Левченко повече няма да стреля с този „Стечкин“. Вярно, може да се окаже, че има и друго оръжие. И Платонов може да не се окаже такъв, какъвто аз си го представям. Винаги съществува риск…

Тази нощ те спаха заедно. Платонов реши да не рискува и да не оставя Кира в другата стая през цялата нощ. По-добре да му бъде пред очите. Поне ще може да бъде сигурен, че ако тя реши да стане от леглото, той веднага ще се събуди.

След закуска Кира отиде до магазина, а след десетина минути на вратата се позвъни. Платонов тихичко излезе в антрето, спря се безшумно и се ослуша. Позвъни се втори път. После той чу тих непознат глас:

— Дмитрий, аз съм Каменская. Чувате ли ме?

— Да — тихо отвърна той.

— Сега ще отида в съседния апартамент и ще ви се обадя по телефона. Ще вдигнете ли слушалката?

— Да — пак така тихо отговори той.

След няколко минути телефонът иззвъня.

— Какво става при вас? — попита Каменская. — Къде отиде вашата приятелка?

— До магазина и да се обади по телефона.

— На кого?

— На вас и на Заточни, на кого другиго? Само вие и Иван ми останахте.

— Значи вече всичко сте разбрали за Русанов?

— Кира ми обясни. Сам, разбира се, никога не бих се усъмнил в Серьожа.

— Тя какво смята?

— Смята, че трябва да си разчистя сметките с него.

— Разбирам. А вие какво смятате?

— Не знам, Анастасия Павловна. Да ви кажа честно, объркан съм. Страх ме е от нея.

— Оръжието ли намерихте?

— Да. „Стечкин“, девет милиметра.

— Тя не се ли досеща?

— Надявам се, че не. Много се старая, за да не се досети. Но тя безумно се страхува от нещо. Нещо ужасно я е уплашило. И аз не знам какво е то.

— Аз обаче знам. Тя трябва да ви убие. Получила е поръчка.

— Мен?!

— Вас, Дима. И себе си.

— Не ви разбрах…

— Като снайперист тя е получила поръчка за убийството на Дмитрий Платонов и неговата помощничка Кира Левченко. Сега разбрахте ли?

— Боже мой, горкото момиче… Сега разбирам защо не е на себе си. Кажете, още ли ме издирват?

— Разбира се. Ще отменят нареждането едва след като арестуваме Русанов.

— Значи не мога да се махна оттук?

— Можете, но веднага ще ви арестуват. Така че по-добре недейте.

— А кога?…

— Не знам, Дима. Да се надяваме, че няма да чакате още дълго. Револверът й в ред ли е?

— Беше.

— Няма ли друго оръжие?

— Не знам. Постарах се да претърся цялото жилище, но не съм сигурен.

— Добре. Благодаря ви, Дима. Фокусът ви с Бицадзе беше сполучлив.

— Аз ви благодаря, че сте се досетили. Какво смятате да правите?

— Още не съм решила. Но вие не се тревожете. Знам, че за нищо не сте виновен. Но няма да кажа това на никого, за да не подплаша Русанов. Когато приятелката ви не е вкъщи, можете да ми се обаждате — и без това сега знам и адреса, и телефонния ви номер. Но само на мен.

— А на Иван?

— По-добре недейте.

— Защо?

— Не знам. Недейте и толкоз. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, Анастасия Павловна.

— Просто Настя. Аз съм по-млада от вас със седем години.

— Така ли? Никога не бих допуснал… Не знам защо си мислех, че приличате на Ламара — някаква едра лелка на възраст, с гръмовит глас.

— Дима, разбирам колко ви е трудно. И заради Русанов, и заради Кира. Но дръжте се! Обещавам ви — малко остава.

— Благодаря. Ще се държа.

След като затвори телефона, Платонов се втурна към прозореца. След известно време от входа излезе висока слаба блондинка с яке и дънки, а косата й беше дълга и прихваната на конска опашка. Дмитрий не видя лицето й, но кой знае защо, си помисли, че сигурно е много красива.