Александра Маринина - Пешките падат първи

В понеделник сутринта Платонов се събуди още преди разсъмване и дълго мисли дали да стане, рискувайки да събуди Кира, или още да се поизлежава и да помисли.

Отново спеше на походното легло в кухнята. Вчера с Кира бяха провели тежък разговор за Сергей Русанов. Кира настояваше, че е права, Дмитрий, колкото можеше, защитаваше приятеля си, но колкото повече аргументи в негова полза намираше, толкова по-остри ставаха нейните подозрения.

— Дима, престани! — най-сетне уморено каза Кира. — Самият ти не вярваш в това, което говориш.

Платонов разбираше, че е права.

До късно вечерта дори не продумаха за онова, което се бе случило в антрето. Но колкото повече наближаваше моментът, когато трябваше да си легнат, толкова по-ясно усещаха зародилото се помежду им неудобство. Дълго пиха чай в кухнята, отлагайки решителната минута, подхващаха някакви незначителни разговори, задаваха си ненужни въпроси и им даваха прекалено обстойни отговори. Най-сетне Платонов стана.

— Трябва да си починеш, Кира — нежно каза той. — Иди да си легнеш.

Тя го погледна въпросително, сякаш каза: „Ами ти? Ще дойдеш ли с мен или ще спиш в кухнята?“ Но премълча.

— Върви, мила — повтори той. — А аз ще дойда после да ти пожелая лека нощ.

Дмитрий бързо си постла на походното легло, свали ризата и чорапите и само по дънки отиде в стаята. Кира вече се бе настанила в леглото с книжка в ръце и той забеляза, че лицето й не е спокойно като на човек, който скоро ще заспи. Приседна на края на дивана и внимателно погали Кира по косата. В отговор очите й припламнаха с онзи същия огън, който той вече неведнъж бе забелязвал. Но този път лицето й не се оживи, не порозовя, напротив — тя беше бледа, със свити устни и напрегната шия. Кира протегна ръце, прегърна го през врата и го притегли към себе си и Дмитрий ясно почувства, че тя трепери.

„Но какво й става? — с хладно учудване си помисли той. — Похот ли се развихря у нея? Е, голям късмет извадих — похотлива убийца маниачка.“

Платонов правеше машинално всичко, което трябваше да прави — пъхнал ръка под одеялото, галеше копринената й кожа, докосваше с устни лицето й и шепнеше нежни думи, а същевременно напрегнато я наблюдаваше, за да разбере по-точно какво иска тя: само да се убеди в неговата близост или да получи всичко докрай. Внезапно Кира отвори очи и Платонов видя в тях неприкрит ужас, граничещ с паника.

— Какво ти е, мила? — тихичко я попита той и я целуна по шията. — Може би правя нещо не както трябва?

— Дима, не искам да умра — бързо зашепна тя. — Не искам, не искам, не искам. Страх ме е. Ако ни е проследил, той може да ни убие.

„Слава богу, не е луда! — с облекчение си помисли Платонов. — Нормално развитият инстинкт за самосъхранение я кара пред страха от смъртта да се самоутвърждава като живо същество. Какво може да се противопостави на смъртта? Само продължението на рода. Затова пред лицето на смъртта сексуалната активност се повишава. Но тя нещо прекалено се страхува. Изглежда, знае повече от мен. Значи премълчава нещо. Интересно — какво ли е това нещо, което аз не знам и което я кара така да се тресе от страх?“

Той ласкаво успокояваше Кира, утешаваше я, говореше й, че не може да се случи нищо страшно, че тя си е измислила всичко това, умело и настойчиво я гали, докато накрая жената затвори очи и се отпусна върху възглавниците, дишайки учестено.

Когато всичко свърши, Дмитрий целуна Кира по бузата и отиде да спи в кухнята. Както пролича от тишината, възцарила се в стаята, Кира бе заспала веднага и дълбоко и Платонов леко завидя на нервите й. Той се въртя още дълго, опитвайки се да разбере какво е могло толкова панически да уплаши Кира, а същевременно планираше как да се държи занапред. Най-важен беше въпросът за Кира: какво да прави с нея? Да, тя е убийца, престъпница е, на съвестта й лежат шест живота и безспорно трябва да бъде наказана. Но пък е жената, която не се побоя да го доведе в дома си, когато той се нуждаеше от подслон и почивка, която му повярва и се съгласи да му помогне, жертвайки собствените си планове и удобства. И освен това е жена, която в момента явно е уплашена от нещо и самата тя се нуждае от подкрепа и защита. „Е, какво, Платонов — запита се Дмитрий, — какъв предпочиташ да бъдеш — ченге или мъж?“

С този въпрос в главата той заспа, с него се и събуди и реши още известно време да полежи тихо, за да не буди Кира и да помисли в спокойна самота.