Александра Маринина - Пешките падат първи

Измина точно едно денонощие, откак Виталий Николаевич Кабанов възложи на Кира да очисти мъжа и жената в блока, където се намира магазин „Даровете на океана“. След изпълнението на тази поръчка той, Кабанов, трябваше да убие Кира. Разбира се, не лично, не със собствените си ръце, но това почти не променяше нещата. През това денонощие Виталий Николаевич окончателно се убеди, че не иска да си навлича никакви неприятности, камо ли да влиза в затвора. Не само в затвора, но и в съда, дори и като свидетел. Хем всичко това нямаше да му се стовари на главата, ако тоя глупак Генка не бе пропял на Трофим. Ако не беше Генка, той никога нямаше да си има работа с Виталий Василиевич и неговата поръчка, нито пък с Трофим и неговото нареждане най-късно до три дни снайперистът, застрелял внука му, да изчезне от лицето на земята.

Нейде дълбоко в съзнанието на Локомотива Кабанов зрееше едно решение, може би далеч не най-сполучливото, но все пак решение, което му даваше някаква надежда. До вечерта в понеделник това решение се издигна от недрата на съзнанието му на повърхността и след като се поизмъчва половин час, Виталий Николаевич все пак вдигна телефонната слушалка.

— Здравей, Виктор! — предпазливо произнесе той, когато чу оттатък познатия баритон.

— Добър вечер — отвърна Виктор Алексеевич Гордеев, който още не бе познал събеседника си.

— Казвам се Кабанов.

— Локомотива?! Ей, как се сети? През последните години нещо започна да ме избягваш — присмехулно го подкачи Гордеев. — Да не си се провинил някак?

— Аз, Витя, не съм по твоята част. Ти си ни главният в Москва ловец на душегубци и насилници, а мене ме дебнат само твоите колеги — икономистите. Пошепни им по приятелски да не си пилеят силите за мене — аз живея честно и парите ми са честно спечелени.

— О, я стига, Локомотиве, още когато двамата бяхме пионерчета и комсомолци, легенди се носеха за тебе — колко си честен.

— Грехота е, Виктор, да ми напомняш стари грехове — позасмя се Кабанов. — Забрави ли как беше вечният тройкаджия по химия, а аз те изтеглих до пълен отличник?

— Е, нали затова си Локомотив, за да ни изтегляш! Специалността ти е такава. Обаче браво на тебе, Виталя, хубава идея ми подхвърли тогава — за разделението на труда. Използвам я с пълна пара в работата си. Много плодотворна идея. Така че в известен смисъл съм ти длъжник.

— Това е добре — с неочаквано сериозен тон отвърна Кабанов. — Защото трябва да си поговоря с теб.

— Искаш ли да се срещнем? — предложи Гордеев.

— Не мога. Следят ме.

— Кои? Нашите ли?

— Я стига, вашите! Моят собствен човек, дяволите го взели! Пее за мен на самия Трофим.

— Ама как си могъл така да се излъжеш? — каза съчувствено Виктор Апексеевич. — Хората трябва да се подбират внимателно, не как да е.

— Едва тия дни научих, че пее. Инак не е лошо момче, стабилен е, имам му доверие. Но това, което имам да ти кажа, той не бива да го чуе. Не дай си боже Трофим да научи, че съм се свързал с тебе.

— Тоя ваш Трофим бил много строг, разправят? — полюбопитства полковникът.

— Строг е, дума да няма! — потвърди Кабанов. — И между другото, като всеки уважаващ себе си мафиот, има хора в твоето ведомство.

— Разбрах, не ме мисли за глупак — бързо отговори Гордеев. — Запиши си едно телефонче, ще се обадиш след двайсет и пет минути, ще търсиш мене. Тогава ще си поговорим.

След двайсет и пет минути иззвъня телефонът в огромната комунална квартира, където живееше Степан Игнатиевич Голубович, бившият учител и наставник на полковник Гордеев, човекът, който след като бе работил почти петдесет години в криминалната милиция, му бе предал огромния си опит и шлифованото с обич майсторство, а от десетина години беше пенсионер. Всъщност хора като Голубович никога не се пенсионират — просто не могат и не умеят да го правят. Те се раждат детективи и умират като детективи, дори отдавна да не ги броят за кадри на МВР.

Настя още не си бе тръгнала, тъй че обаждането на Гордеев я завари на работното й място.

— Не си тръгвай! — каза той. — Идвам до половин час.

Това не променяше нищо от плановете й, защото тя и без това не смяташе да си тръгва поне през следващите два часа. Беше й се натрупала много работа — и за писане, и статистическа, и тя така се беше увлякла, че страшно се изненада, когато видя началника си да влиза в кабинета й. Стори й се, че той току-що се беше обадил или поне преди две-три минути.

— Наистина ли мина половин час? — учудено вдигна очи към Виктор Алексеевич.