Ю Несбьо - Немезида

От запад се зададе тъмна сянка, подобна на стена; падна първо над полетата, после над къщите, блоковете, над червената настилка и над тримата души. И температурата се понижи рязко, сякаш онзи, който бе препречил пътя на светлината, не само изключи топлината, но и излъчваше хлад. Трун дори не забеляза промяната. Усещаше и виждаше единствено трескавото дишане на полицайката и бледото й безизразно лице. Струваше му се, че дулото на пистолета на Хари, втренчено в него като черно око, най-после открило мишената си, вече го пронизва, раздробява и излага органите му на показ. Изтрещя далечна гръмотевица. Но Трун чуваше единствено и само шума на кръвта. Полицаят бе разпорен и вътрешностите му изтичаха. Кръвта, болката, животът проникваха в тревата, но не загиваха, а разграждаха и изгаряха всичко по пътя си. Трун знаеше, че дори да затвори очи и да запуши уши, ще продължава да чува как кръвта му шуми в главата, пее и се бунтува, сякаш иска да излезе навън.

Усети как му се повдига — като лека родил на контракция, като зародиш, който ще се роди през устата му. Преглътна, но водата бликаше от всички жлези, смазваше вътрешността му, подготвяше го. Полята, блоковете и тенискортът бавно се раздвижиха. Той се сгърчи, опита се да се скрие зад полицайката, но тя се бе смалила, бе станала твърде прозрачна, възтънката й снага се мяташе срещу вятъра. Той се вкопчи в пушката, сякаш тя го поддържаше, а не той нея, притисна пръст до спусъка, но зачака. Така трябваше. Какво да чака? Страхът да разхлаби примката си? Нещата да се нормализират? Нямаше да стане, само щяха неудържимо да кръжат, без да намерят покой, преди да се разбият в дъното. От секундата, в която Стине заяви намерението си да го напусне, всичко започна да пада свободно, а шуменето на кръвта в ушите му през цялото време му напомняше, че скоростта се увеличава. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта: ето, днес вече трябва да е свикнал с това пропадане в нищото, страхът вече ще се уталожи, та нали изходът е ясен, болката вече е преживяна. Но не беше така. И той започна да копнее за дъното, за деня, в който ще настъпи краят на страховете му. И сега, когато най-после съзираше дъното под себе си, изпитваше още по-силен ужас. Светът от другата страна на телената ограда го връхлетя с бясна сила.

— Двадесет и четири.

Беате скоро ще стигне. Слънцето пече в очите й. Намира се в банка в Рюен, а светлината навън я заслепява и придава на всичко бял и суров вид. Баща й стои до нея, мълчалив както винаги. Майка й вика някъде, но е далеч, както обикновено. Беате брои квадратчета за оцветяване, лета, целувки и поражения. Много нещо е, озадачава се колко много. Помни лица, Париж, Прага, усмивка под черен перчем, недодялано обяснение в любов, задъхано, изплашено „боли ли?“. И ресторант в Сан Себастиян, твърде скъп за нея, но където тя все пак запазва маса. Може би въпреки всичко трябва да е благодарна?

Дулото в челото й я разбуди от тези мисли. Картините изчезнаха и на екрана се появи само бяла, пращяща снежна буря. И тя си помисли: защо татко просто стои до мен, защо не ме помоли за нещо? Никога не го е правил. И по тази причина тя го мразеше. Нима не знае, че това е единственото й желание — да направи нещо за него, каквото и да е? Тя пое по неговия път, но когато намери крадеца, убиеца, превърнал майка й във вдовица, и пожела да отмъсти от името на баща си, заради него и заради себе си, той просто стоеше до нея, мълчалив както винаги, и я разубеди.

А сега тя се намираше в положението на баща си и на всички хора, които бе гледала нощем в House of Pain на видеозаписи от грабежи по цял свят и се бе чудила какво ли им минава през ума. Сега беше на тяхното място и все още нямаше отговор на въпроса си.

После някой изгаси слънцето, то изчезна и я потопиха в студ. И в този мрак тя пак се събуди. Сякаш първото пробуждане беше с цел да продължи да сънува. И пак започна да брои. Но вече броеше места, на които не е била, хора, които не е срещала, сълзи, които не е проляла, думи, които още не е чула.

— Напротив — възрази Хари. — Разполагам с такова доказателство.

Извади лист хартия и го сложи върху продълговатата маса. Иваршон и Мьолер се наведоха едновременно напред и едва не си блъснаха главите.

— Какво е това? — изджафка Иваршон. — „Прекрасен ден“?

— Драсканици — обясни Хари. — Написани са на блок за рисуване в психиатрична болница. Двама свидетели, аз и Льон, присъствахме и можем да потвърдим, че авторът е Трун Грете.

— Е, и?

Хари ги погледна. После им обърна гръб и бавно закрачи към прозореца.