Ю Несбьо - Немезида

— Как определяш ръста му с такава точност?

— От видеозаписа. Щом крадецът влиза, мериш височината му според рамката на вратата. Бяха в офиса на банката днес преди обяд и отбелязах сантиметрите с тебешир. Направих нови снимки и измервания.

— Аха. В Отдела за борба с насилието оставяме тези измервания на дежурния екип на местопроизшествието.

— Измерването на височината по видеозапис е малко по-сложно, отколкото звучи. А оперативната група често допуска грешки: измериха например неточно ръста на крадеца в „Де ен Бе“ в квартал Калбакен през 1989-а. Затова предпочитам сама да правя измерванията.

Хари я погледна и се зачуди дали да я пита защо е избрала тази професия. Вместо това я помоли да го остави пред ключарското ателие на улица „Вибе“. Преди да слезе от колата, я попита дали е забелязала, че Клеметсен не разлял и капка от голямата чаша с кафе, която държал във въздуха по време на целия разпит. Не била обърнала внимание, отвърна тя.

— Допада ли ти мястото? — осведоми се Ана и пак се отпусна на стола.

— Ами… — Хари се огледа. — Не е мой тип.

— Нито пък мой — съгласи се Ана, грабна чантата си и се изправи. — Отиваме у дома.

— Току-що ти поръчах бира — кимна Хари към пенливата течност.

— Скучно е да пиеш сам — сбърчи чело тя. — Отпусни се, Хари. Ела.

Навън дъждът бе спрял. Измитият, хладен въздух беше много приятен.

— Помниш ли онзи есенен ден, когато изкарахме един уикенд извън града? — попита Ана, пъхна ръка под неговата и тръгна.

— Не — отговори Хари.

— Как да не помниш! Пътувахме с онзи мизерен форд „Ескорт“, на който не успяхме да свалим седалките.

Хари се усмихна накриво.

— Изчерви се — възкликна въодушевено тя. — Значи си спомняш, че паркирахме и тръгнахме из гората. И всички пожълтели листа, беше като… — при тези думи тя стисна ръката му. — Като легло. Солидно, златисто легло — засмя се тя и го сръчка. — А после се наложи да ти помагам да бутаме таратайката. Сигурно вече си се отървал от нея?

— Ами… — измънка Хари. — В сервиза е. Ще видим.

— Уф. Прозвуча, все едно говориш за свой приятел, приет в болницата с тумор — и добави тихо: — Не биваше да се отказваш така лесно, Хари.

Той не отговори.

— Тук сме — посочи тя. — Нали все пак не си забравил апартамента ми?

Спряха пред синя порта на улица „Безгрижие“.

Хари внимателно издърпа ръката си.

— Слушай, Ана — подхвана той и се опита да пренебрегне предупредителния й поглед. — Утре рано сутринта имам среща с разузнавачите от Отдела по грабежите.

— Даже не се и опитвай — отвърна тя и отключи портата.

Хари се сети за нещо, бръкна в джоба на платото си и й подаде жълт плик:

— От ключаря.

— А, ключа. Имаше ли проблеми?

— Касиерът много щателно проучи личната ми карта и ме накара да се подпиша. Странен тип — Хари погледна часовника и се прозя.

— Правилата за изработка на такива ключове са строги — бързо обясни Ана. — С този ключ се отключва портата за двора, вратата на мазето, апартамента, всичко — засмя се припряно и нервно. — За да поръчам този резервен ключ, ми трябваше писменото разрешение от останалите съсобственици.

— Ясно — кимна Хари, пружинира на пети и си пое въздух, за да пожелае „лека нощ“.

Тя го изпревари. Гласът й прозвуча почти умолително:

— Само чаша кафе, Хари.

Полилеят беше същият. Висеше над същата стара маса за хранене в големия хол. На Хари му се струваше, че преди стените бяха светли — бели или жълти, но се колебаеше. Сега бяха боядисани в синьо и стаята изглеждаше по-малка. Вероятно Ана е искала да стопи празнината. Не е лесно сам човек да запълни апартамент с три хола и две огромни спални, с височина на таваните три метра и половина. Хари се сети за разказа на Ана, че и баба й е живяла тук сама. Но тя не прекарвала много време вкъщи, понеже била прочута оперна певица и пътувала по света, докато можела да пее.

Ана изчезна в кухнята и Хари надзърна във вътрешната стая — гола и празна, с изключение на високия колкото исландско пони кон. Стоеше насред помещението и се крепеше на четири разкрачени крака; от хълбоците му стърчаха две стремена. Хари го доближи и поглади с ръка кафявата гладка кожа.

— Да не си започнала да спортуваш? — извика той.

— Коня ли видя? — чу се гласът на Ана от кухнята.

— Мислех, че е мъжко приспособление.

— Така е. Сигурен ли си, че не искаш една бира, Хари?

— Напълно — отговори той. — Сериозно, за какво ти е?

Хари се сепна, чувайки внезапно гласа й зад гърба ей: