Ю Несбьо - Немезида

Гърлен, леко дрезгав смях. Сякаш стаята затрепери в същия ритъм. Беше си същата, нямаше съмнение.

Дъждовните капки падаха като райета на фона на ранния октомврийски мрак. На светлината от уличната лампа Хари прочете надписа върху керамичната табелка: Тук живеят Еспен, Стине и Трун Грете . „Тук“ беше боядисана в жълто многоетажна къща на улица „Дисенгрена“. Натисна звънеца и се огледа. По „Дисенгрена“ имаше четири дълги еднотипни къщи в сърцето на голямо, равно поле, оградено от жилищни блокове, които напомняха на Хари за новите заселници в прерията, барикадирали се срещу нападенията на индианците. А може би беше точно така. Еднотипните къщи, построени през шестдесетте години, бяха предназначени за увеличаващата се средна класа, и навярно още тогава намаляващото коренно население на блоковете в съседните улици е осъзнало, че това са новите победители. Те щяха да наложат хегемонията си над новата страна.

— Май не си е вкъщи — измърмори Хари и натисна звънеца още веднъж. — Сигурна ли си, че той разбра кога ще дойдем?

— Не.

— Как така? — Хари погледна зъзнещата под чадъра Беате. Тя носеше пола и обувки на висок ток. Когато го взе от „Скрьодер“, му хрумна, че е облечена като за кафене.

— Грете потвърди уговорката ни два пъти по телефона — уточни тя, — но ми се стори доста… объркан.

Хари се наведе над стълбите и притисна лице към прозореца на кухнята. Вътре беше тъмно и той видя само бял календар с емблемата на банка „Нордеа“.

— Да тръгваме — подкани той.

В същия миг прозорецът на съседите се отвори с трясък:

— Трун ли търсите?

Хари се обърна към кафеникаво и сбръчкано лице, което се опитваше едновременно да се усмихва и да изглежда сериозно.

— Да — потвърди Хари.

— Роднини ли сте?

— От полицията сме.

— Ясно — дамата свали погребалното си изражение. — Мислех, че идвате да изкажете съболезнованията си. Бедният човек е на тенискорта.

— На тенискорта ли?

— От другата страна на полето — посочи тя. — Там е от четири часа.

— Ама вече е тъмно — огледа се Беате. — И вали дъжд.

Жената вдигна рамене.

— Сигурно заради мъката.

— И ти си израснала в Източна Норвегия, нали? — попита Хари, докато вървяха в указаната от старицата посока. — Или бъркам?

— Не — гласеше лаконичният отговор.

Тенискортът се намираше на еднакво разстояние от блоковете и къщите. Чуваха се глухите удари на ракетата по мократа топка. Зад високата телена мрежа около игрището се мяркаше фигура, която биеше сервиси в бързо сгъстяващия се есенен мрак.

— Ей, вие! — извика Хари, приближавайки се към оградата, но мъжът не отговори. Едва сега забелязаха, че е облечен в сако и риза и носи вратовръзка.

— Трун Грете?

Топката цопна в черна локва, отскочи, удари се в оградата и към Хари и Беате пръсна фина струя дъждовна вода. Беате се предпази с чадъра.

После дръпна портата.

— Заключил се е — прошепна тя.

— Хуле и Льон сме, от полицията! — провикна се Хари. — Имахме уговорка, може ли да… Мамка му!

Хари забеляза топката едва когато тя се удари в оградната мрежа и заседна там на сантиметър от лицето му. Избърса водата от очите си и погледна надолу. Беше като напръскан с червеникавокафява вода. Машинално обърна гръб към корта, като видя, че мъжът се кани да удря нов сервис.

— Трун Грете! — Викът на Хари отекна между блоковете.

Видяха как топката за тенис описа парабола на светлината, идваща от апартаментите, а после мракът я погълна и тя изчезна на земята. Хари отново се обърна с лице към корта. Точно навреме, за да чуе диво ръмжене и да види шумно приближаващата се фигура в мрака. Металът изпращя, когато оградната мрежа пое удара от нападателния тенисист. Той се свлече върху настилката на четири крака, изправи се, засили се и пак скочи срещу оградата. Падна, пак стана и атакува.

— Боже мой, съвсем се е побъркал — измърмори Хари. Отдръпна се инстинктивно крачка назад, когато под носа му внезапно се изпречи бледо лице с облещени очи. Беате, извадила джобно фенерче, го насочи към Грете, който висеше на телената мрежа. По бледото му чело бе полепнала черна, мокра коса, а погледът му сякаш търсеше на какво да се спре, докато той се свличаше по оградата като киша по стъкло на автомобил. Накрая се просна безжизнен на земята.

— Какво ще правим сега? — прошепна Беате.

Хари усети как нещо изскърца между зъбите му, изплю го в шепа и на светлината от фенерчето видя, че е сдъвкал парче от червената настилка на корта.