Ю Несбьо - Немезида

— Не мога да кажа. По принцип трудно се извлича съществена информация от изражението на лицето. Обзалагам се, че пулсът й приближава 180.

Гледаха как Хелге Клеметсен се суети на пода пред банкомата.

— Дано да проследят психологическото му състояние — тихо отбеляза Беате и поклати глава. — Познавам хора, преживели такива сътресения. После се сриват психически.

Хари замълча, но си помисли, че изказването сигурно е заимствано от по-възрастни нейни колеги.

Крадецът се извърна и показа шестте пръста.

— Интересно — промърмори Беате и отбеляза нещо в тетрадката пред себе си, без да поглежда надолу.

Хари наблюдаваше младата полицайка с периферното си зрение и видя как тя подскочи на стола, когато се чу изстрелът. Крадецът на екрана прескочи гишето, дръпна чувала и се запъти към изхода. Тогава брадичката на Беате се повдигна и химикалката се изплъзна от ръката й.

— Не сме качили в Интернет последната част от записа, нито сме я дали на телевизиите — каза Хари. — Виж, тук го снима външната камера.

Наблюдаваха как крадецът прекоси бързо пешеходната пътека на булевард „Бугста“ на зелено и продължи нагоре по „Индустри“. После изчезна от обхвата на камерата.

— А полицията? — интересува Беате.

— Най-близкото полицейско управление се намира точно край прелеза, само на осемстотин метра от банката. И въпреки това са минали повече от три минути от задействането на алармата до идването им. Следователно крадецът разполага с по-малко от две минути да се измъкне.

Беате гледаше замислено как на екрана колите и хората минават, сякаш нищо не се е случило.

— Бягството е добре планирано, както и обирът. Колата сигурно е била паркирана точно зад ъгъла, за да не я заснемат камерите пред банката. Късметлия.

— Вероятно — подхвърли Хари. — От друга страна, не разчита ли твърде много на късмета си?

Беате повдигна рамене.

— Повечето банкови обири изглеждат добре обмислени, ако са успешни.

— Добре де, но в този случай шансовете полицията да закъснее са били значителни, защото в петък по това време всички патрули в района са били ангажирани на друго място, при…

— … американското посолство! — възкликна Беате и се плесна по челото. — Анонимното обаждане за кола-бомба. В петък не бях на работа, но гледах новините. И понеже точно сега всички са обхванати от истерия на тема тероризъм, логично е всички да са били там.

— Не намериха бомба.

— Не, разбира се. Класически трик: измисляш нещо, за да ангажираш полицията на друго място непосредствено преди обира.

Изгледаха мълчаливо последната част от записа, всеки потънал в размисъл. Аугюст Шулц чакаше на пешеходната пътека. Зеленото човече стана червено и пак зелено, а той не помръдваше. Какво чака, помисли си Хари. Нещо необичайно, извънредно дълга зелена вълна на кръстовището, невиждана от сто години? Сигурно. Скоро щеше да се появи. В далечината се чуха полицейски сирени.

— Тук има нещо гнило — заключи Хари.

Беате Льон отговори с изморената въздишка на старец:

— Винаги има нещо гнило.

Филмът свърши и по екрана затанцуваха снежинки.

— Сняг ли?

Хари викаше по мобилния си телефон, докато вървеше бързо по тротоара.

— Аха — отвърна Ракел и се чу пращящо ехо заради лошата връзка с Москва: — … ха… ха.

— Ало?

— Тук е ужасен студ… уд. И вътре, и вън… ън.

— А в съдебната зала?

— И там е под нулата. Като живеехме тук, дори майка му казваше, че е най-добре да взема Олег и да се преместим. Сега седи заедно с останалите и ме гледа с омраза… аза…

— Как върви процесът?

— Откъде да знам?

— Ами… Нали си юрист, а и знаеш руски.

— Хари. Като сто и петдесет милиона руснаци и аз не разбирам нищичко от правосъдната им система, ясно?… сно?

— Ясно. Как го приема Олег?

Хари повтори въпроса, без да получи отговор, и погледна дисплея, за да види дали връзката не се е разпаднала, но индикаторът продължаваше да отброява секундите. Пак доближи телефона до ухото си.

— Ало?

— Ало, Хари, поне… не… не… те чувам. Поне… не… не ти казвам колко ми липсваш. Защо се смееш… ееш?

— Сама си противоречиш. Заради ехото.

Хари стигна до входната врата, извади ключа и си отключи.

— Мислиш ли, че мрънкам, Хари?

— Не, разбира се.

Хари кимна на Али, който се опитваше да вкара шейна в мазето.

— Обичам те. Чуваш ли? Обичам те! Ало?

Хари вдигна озадачено очи от изгасналия екран на телефона и видя сияещата усмивка на пакистанския си съсед.