Ю Несбьо - Пентаграма

— Да, обичам при първото си посещение на местопрестъплението да бъда подвластен най-вече от собствените си впечатления — отвърна Хари и се сепна, когато асансьорът най-после тръгна. Затърси цигари из джобовете си.

— Но едва ли ще работя точно по този случай.

— Защо?

Хари не й отговори. Извади от левия джоб на панталона си смачкан пакет цигари „Кемъл“ и издърпа пречупена цигара.

— А, вярно, сега се сетих — усмихна се Беате. — През пролетта спомена, че ще ходите на почивка в Нормандия, нали? Късметлия си ти…

Хари мушна цигарата между устните си. Имаше гаден вкус. А и едва ли щеше да облекчи главоболието му. Оставаше само едно спасение. Погледна часовника с присвити очи. Понеделник. От четири до един.

— Няма да ходим в Нормандия — каза той.

— Така ли?

— Причината не е почивката, а ръководителят на случая.

Хари дръпна от цигарата и кимна към горния етаж на сградата.

Тя го изгледа продължително.

— Внимавай да не се превърне в мания, Хари. Гледай напред.

— Да гледам напред ли?

Хари издуха дима.

— Той наранява хора, Беате. Ти би трябвало да го знаеш.

Внезапно тя се изчерви.

— С Том имахме кратка връзка, това е всичко, Хари.

— Не ходеше ли точно по това време със синини по врата?

— Хари! Том никога не е…

Беате млъкна неочаквано, забелязвайки как повишава тон. Ехото от гласовете им се разнесе из стълбището, но глухото дрънчене на спиращия в момента асансьор го заглуши.

— Не го харесваш — заключи Беате. — И си градиш представи. Всъщност Том има много положителни качества, които не познаваш.

— Мм.

Хари изгаси цигарата в стената, а Беате отвори вратите на асансьора и влезе.

— Няма ли да се качваш? — попита тя и погледна Хари, застанал през вратата, втренчен в нещо. Асансьорът. Зад вратата имаше решетка. Най-обикновена черна желязна решетка, която се плъзга и се затваря зад теб, за да тръгне асансьорът. Виковете се появиха отново. Безмълвните. Хари усети как по цялото му тяло изби пот. Глътката уиски далеч не се оказа достатъчна.

— Всичко наред ли е? — попита Беате.

— Да — дрезгаво отвърна Хари. — Просто тези стари асансьори не ми допадат. Ще се кача по стълбите.

Жилищната сграда наистина си имаше мансарди: две. Вратата към едната зееше отворена, но оранжева полицейска лента, опъната непосредствено пред нея, препятстваше достъпа към помещението. Хари наведе сто деветдесет и два сантиметровото си тяло и залитна, когато се изправи от другата страна. Стоеше насред хол с дъбов паркет, скосен таван и прозорци на тавана. Беше горещо като в сауна. Апартаментът беше малък и оскъдно обзаведен, точно като неговия, но с това свършваха всички прилики. Тук имаше последен модел диван от „Къщата на Хилмер“, холна масичка от „Р.У.М.“ и малък петнадесет инчов телевизор „Филипс“ в ледено синя, прозрачна пластмаса, както и стереоуредба. Хари погледна през отворените врати към кухнята и спалнята. Цареше необичайна тишина. До вратата на кухнята стоеше униформен полицай със скръстени ръце и се люлееше на пети, докато се потеше и изучаваше Хари с повдигната вежда. Поклати глава с крива усмивка, когато Хари посегна към личната карта.

Всички познават маймуната, помисли си Хари. Маймуната не познава никого. Прокара ръка по лицето си:

— Къде е оперативната група?

— В банята — отвърна полицаят и посочи. — Льон и Вебер.

— Вебер? Да не са почнали да викат и пенсионери?

— Всеобщ отпуск — вдигна рамене полицаят.

Хари се огледа.

— Добре, но се погрижи да отцепиш стълбището и външната врата. Хората си ходят свободно напред-назад.

— Ама…

— Слушай. То е част от местопрестъплението. Ясно?

— Разбирам — започна полицаят със стържещ глас и Хари осъзна, че с две изречения се е сдобил с нов враг сред колегите си. А опашката беше дълга.

— Но на мен ми дадоха категорична заповед… — продължи полицаят.

— … да внимаваш кой минава оттук — обади се глас от вътрешността на спалнята.

Том Валер се показа на вратата.

Въпреки тъмния костюм, под гъстата тъмна коса над челото му не се виждаше и капчица пот. Том Валер беше хубав мъж. Може би не точно привлекателен, а в смисъл, че имаше правилни, симетрични черти. Без да е висок колкото Хари, мнозина от колегите им биха ги обявили за еднакви на ръст. Вероятно заради изправената стойка на Том Валер или заради лъхащата от него непринудена самоувереност. Тя не само подтикваше повечето хора около Валер да се прехласнат по него, но и да почувстват как спокойствието му им се предава, как се отпускат и намират естественото си място. Впечатлението за красота навярно се дължеше на внушителната му физика: нито един костюм не бе в състояние да скрие пет почивки в седмицата, прекарани във вдигане на тежести и карате.