Ю Несбьо - Леопардът

Пуснаха колебливо ръката ѝ.

— Ела — подкани я той и внимателно я хвана над лакътя.

Кая усети как я облива гореща вълна от напрежение и от срам. Засрами се, защото изпита страшно облекчение от намесата му; в критични ситуации умът ѝ работеше много мудно и тя не успя да се справи сама с двама нищо и никакви дилъри на хашиш, които просто искаха да я поизплашат.

Мъжът я поведе. Два етажа по-нагоре минаха през въртяща се врата, застанаха пред асансьора, той натисна копчето за надолу и прикова поглед в светещото табло с етажите.

— Гастарбайтери — поясни. — Скучаят и се чудят как да си разнообразят живота.

— Знам — инатливо отвърна тя.

— Натисни "G" за партера, после тръгни надясно и само направо, докато излезеш на Нейтън Роуд.

— Моля те да ме изслушаш. Единствено ти в целия отдел си минал специално обучение за разследване на серийни престъпления. Ти залови Снежния човек.

— Така е. — Кая улови някакво раздвижване в погледа му. Той потърка челюстта под дясното си ухо. — А после напуснах.

— Как така си напуснал? По-скоро си взел отпуск.

— Напуснах. Подадох си оставката.

Едва сега Кая забеляза, че долната му челюст стои неестествено изпъкнала от дясната страна.

— Гюнар Хаген ми каза, че преди шест месеца, когато си заминал от Осло, ти е разрешил да излезеш в безсрочен отпуск.

Той се усмихна и Кая забеляза колко се промени лицето му.

— Хаген говори така, защото така и не си наби в главата, че…

Млъкна и усмивката му изчезна. Пак погледна таблото. Светеше числото пет.

— Така или иначе — вече не работя за полицията.

— Нуждаем се от теб… — тя си пое дъх. Осъзнаваше, че стъпва върху тънък лед, но се налага да действа, преди пак да е изчезнал. — А ти се нуждаеш от нас.

Той рязко отвърна поглед от таблото и прикова очи в нея:

— И кое те кара да мислиш така?

— Дължиш пари на Триадата. Купуваш си дрога с бебешко шише. Живееш… — тя се намръщи —… тук. И нямаш паспорт.

— Чувствам се добре. За какво ми е паспорт?

Чу се звук, вратите на асансьора се разтвориха със скърцане и отвътре ги лъхна топъл въздух с неприятна миризма от телата на пътуващите в кабината.

— Няма да се кача! — извика Кая по-високо, отколкото възнамеряваше, и забеляза раздразнение и нескрито любопитство по лицата на хората.

— Напротив, ще се качиш — възрази той, докосна кръста ѝ и внимателно, но категорично я напъха в асансьора.

На мига Кая се озова сред човешки тела, блокиращи изхода. Не можеше нито да мръдне, нито да се обърне. Завъртя глава тъкмо навреме да види как вратите се затварят.

— Хари! — извика тя.

Но него вече го нямаше.

Възрастният съдържател на хостела долепи замислено показалец до челото си под тюрбана и я изгледа продължително.

После вдигна слушалката и набра номер. Каза няколко думи на арабски и затвори.

— Почакайте — обърна се той към Кая. — Може да стане, а може и да не стане.

Тя се усмихна и кимна.

Стояха един срещу друг от двете страни на тясната маса, служеща за плот на рецепция.

Телефонът звънна. Той вдигна слушалката, изслуша какво му съобщиха и затвори, без да обели дума.

— Сто и петдесет хиляди долара.

— Сто и петдесет хиляди? — изуми се Кая.

— Хонконгски долари, госпожо.

Кая пресметна наум. Правеше сто и трийсет хиляди норвежки крони или двойно повече от отпуснатия ѝ бюджет.

Минаваше полунощ. Кая не бе мигнала от четирийсет часа. Обикаля високия блок в продължение на три часа. Разучи всички хостели, кафенета, снекбарове, масажни студиа и стаи за молитви, докато стигна до най-евтините хостели, квартири и спални помещения, където живееха гастарбайтери от Африка и Пакистан. Обитаваха не стаи, а нещо като кабинки, отделени с паравани, без врати, без телевизори, без климатици, без възможност за лично пространство. Тъмнокожият портиер пусна Кая, огледа внимателно снимката и още по-внимателно стодоларовата банкнота, която тя му подаде, взе я и посочи една стаичка.

"Got you [15] Got you (англ.) — пипнах те. — Бел. прев. , Хари Хуле" — помисли си тя.

Той лежеше по гръб върху дюшек и дишаше едва доловимо. В челото му се бе врязала дълбока бръчка, а изпъкналата кост под дясното му ухо личеше още по-ясно, докато спеше. От съседните кабинки се чуваше кашлица и хъркане на други мъже. От тавана капеше вода и срещаше бетонния под с дълбоки унили въздишки. В кабината на Хари влизаше студен синкав лъч светлина от рецепцията. Пред прозореца имаше гардероб, а до дюшека — стол и пластмасова бутилка с вода. Нищо повече. Вътре се носеше сладникаво-горчив мирис като от изгоряла гума. На пода се търкаляше бебешко шише, а до него от пепелник димеше фас. Кая седна на стола и забеляза мазна жълто-кафява буца в ръката му. Едногодишният опит в патрулка я бе научил да различава бучките хашиш от пръв поглед. Хари Хуле определено не държеше хашиш.