Ю Несбьо - Леопардът

— Организираме издирвателна акция — обясни Хари. Отбихме се само да проверим как си.

Баща му се усмихна немощно, сви рамене и му даде знак да се приближи. Хари се наведе, изслуша го и се отдръпна.

— Всичко ще се оправи — увери той баща си с леко задавен глас и се изправи. — Довечера ще дойда пак.

В коридора Хари спря Алтман и даде знак на Кая да продължи напред.

— Искам да те помоля за услуга — Хари се увери, че колежката му не може да го чуе, и продължи: — Баща ми изпитва нетърпими болки. Току-що ми го сподели. Няма да го признае пред медицинския персонал; не иска да му давате повече болкоуспокояващи. Изпитва маниакален страх от… наркотични средства, защото в семейството ни има такъв случай.

— Ясно — отвърна Алтман с особеното си "с". — Проблемът е, че непрекъснато снова между отделенията.

— Моля те като приятел.

Алтман присви очи зад очилата, вторачи се за миг в точка между себе си и Хари и кимна:

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти.

Докато Кая шофираше, Хари говореше по телефона с дежурния началник на пожарната в квартал "Брискебю".

— Баща ти изглежда свестен човек — отбеляза тя, след като Хари приключи разговора си.

— Майка ми го направи добър — отвърна той. — Докато беше жива, непрекъснато го насърчаваше да проявява доброто в себе си.

— Да не би и ти да си изпитал същото?

— Какво?

— Някой да е отключил добрите ти страни.

Хари погледна през прозореца и кимна.

— Ракел ли?

— Ракел и Олег.

— Извинявай, не исках…

— Няма проблем.

— Просто когато постъпих в Отдела, всички говореха за Снежния човек; как едва не ги убил. И тях, и теб. Но ти и Ракел сте се разделили преди този случай, нали?

— Горе-долу.

— Поддържаш ли връзка с тях?

Хари поклати глава:

— Трябва да се опитаме да продължим напред и да помогнем на Олег да забрави за случилото се. Още е малък, ще го надрасне.

— Не е много сигурно — възрази Кая и се усмихна носталгично.

— А кой е насърчавал твоите добри страни?

— Евен — отвърна тя без капка колебание.

— А не някоя голяма любов?

— Не, не и любов XL. Имала съм по-малки любови и една средноголяма.

— А да си хвърлила око на някого?

— Хвърлила око ? — засмя се тя.

— В тази област си служа с доста остаряла лексика — усмихна се Хари.

— Амииии… малко съм хлътнала по един тип.

— И какви са изгледите за успех?

— Лоши.

— Нека позная — Хари свали прозореца и си запали цигара. — Женен е и ти обещава да напусне жена си и деца ги, но така и не го прави.

— Нека позная — засмя се тя. — Ти си от онези хора, които се смятат за ненадминати таланти в разгадаването на чужди съдби, защото помнят само случаите, когато предположенията им са се потвърдили.

— Помолил те е да му дадеш малко време, нали?

— Пак сгреши — поклати глава тя. — Нищо не ми е казвал.

Хари кимна. Поколеба се дали да продължи да я разпитва, но внезапно усети, че не желае да дълбае повече.

Над тъмната лъскава повърхност на Люсерен се носеше мъгла. Покрай брега дърветата приличаха на навъсени мълчаливи свидетели с поприведени рамене. Тишината нарушаваха команди, разговори по радиостанцията и плясъци, когато водолазите се гмуркаха заднешком през борда на гумените лодки. Започнаха акцията от плитчините покрай брега, близо до някогашната въжарница. Ръководителите на подводното спускане изпращаха хората си да оглеждат дълбините във всички посоки, а те, надвесени над карта, разчертана на квадрати, отбелязваха кои части от района са покрили и сигнализираха на водолазите с подръпване на въжетата, когато искаха да прекратят търсенето или да се върнат. Професионално обучените за спасителни операции гмуркачи — какъвто бе и Ярле Андреасен, — имаха и прикрепени към маските им тръби, за да поддържат непрекъсната комуникация с наземния екип. Ярле взе свидетелството си за правоспособност само преди шест месеца и пулсът му все още се покачваше по време на гмурканията. А високият пулс автоматично означава по-високо потребление на въздух. По-опитните му колеги от противопожарната служба му измислиха прозвището Поплавъка, защото много често излизаше на повърхността, за да смени бутилката с дихателна смес.

Ярле знаеше, че горе, над водата, свети слънце, ала тук, долу, цареше тъмна нощ. Опитваше се да плува метър и половина над дъното — съгласно инструкциите, — но въпреки това с движенията си раздвижваше пясък, който отразяваше светлината от фенера му и частично го заслепяваше. Независимо от другите водолази само на метри от него, Ярле се чувстваше самотен. Самотен и вкочанен до мозъка на костите. А издирвателните работи можеха да се проточат още часове. Вече бе изразходил повече въздух от другите и се ядоса на себе си. Някак щеше да се примири, ако смени бутилката си преди професионалните водолази, но не и ако изплува преди доброволците от местните водолазни клубове. Вторачи се напред и спря да диша. Действието му не беше съзнателно старание да намали потреблението на въздух. Причината се криеше другаде: в средата на светлия конус, в поклащащата се гора от стъбла на подводни растения, избуяли близо до брега, се носеше тяло. Тяло, чието място не беше под водата, защото не можеше да живее тук. Чужд елемент. Именно това го правеше едновременно невероятно и плашещо. А навярно злокобният му вид идваше от светлината на фенера, която се отразяваше в тъмните очи и им вдъхваше живот.