Ю Несбьо - Леопардът

Хари остана на балкона, докато барът затвори и дрънченето на бутилки замлъкна. От отворения прозорец над него се разнесоха сладострастни звуци: задавени, монотонни стенания. Напомниха му за крясъците на чайките в Ондалснес, когато с дядо му ставаха в ранни зори, за да идат за риба. Баща му никога не ги придружаваше. Защо? Инстинктивно Хари бе разбрал, че мястото на татко му не е на тази лодка. Още на петнайсет осъзна, че баща му се бе постарал да следва и да се измъкне от родното си място, а и от рибарската лодка. И въпреки всичко последното желание на стария беше да се върне и да прекара там вечността. Животът е странно нещо. Или по-скоро смъртта. Хари си запали още една цигара. На небето не се виждаха звезди и в тъмното червенееше само заревото ни кратера на Нирагонго. Усети сърбеж от ухапване на насекомо. Малария. Магма. Метан. Нататък проблясваше езерото Киву. Very nice, very deep.

От планината долетя бумтеж. Звукът се разнесе над водата. Изригване на вулкан или просто гръм? Хари вдигни очи. Последва втори тътен, а ехото отекна между планините. От далечината дойде и друг кънтеж.

Very deep.

Вторачи се в мрака и едва обърна внимание на небето, което се разтвори. Плисна силен дъжд и заглуши крясъците на чайките.

— Радвам се, че си се измъкнала от "Ховасхюта" преди бурята — каза ленсман Кронгли. — Можеше да останете затрупани там няколко дни. — Той кимна към панорамния прозорец в хотелския ресторант. — Но гледката е прекрасна, нали?

Кая се загледа в снежната виелица. Едно време Евен също се въодушевяваше от силата на природата, независимо дали подпомага или възпрепятства човешката дейност.

— Надявам се влакът ми да пристигне — отвърна Кая.

— Разбира се — Кронгли държеше чашата си с вино някак несвойски, явно рядко му се случваше да пие. — Ще се погрижа всичко да е наред. И ще проверя книгите за гости в съседните хижи.

— Благодаря.

Кронгли прокара пръсти през буйните си къдрици и се усмихна. От тонколоните в ресторанта "Lady In Red" на Крис де Бърг се точеше като захарен сироп. В ресторанта имаше само още двама клиенти: мъже на трийсетина години, всеки седнал сам пред халба бира върху маса с бяла покривка. Взираха се във виелицата навън и очакваха нещо, което няма да се появи.

— Понякога тук не се ли чувствате самотни? — попита Кая.

— Зависи — ленсманът проследи погледа ѝ. — Ако нямаш жена и деца, идваш на такива места.

— За да си самотен заедно с някого.

— Да — усмихна се Кронгли и наля още вино в нейната, а после и в своята чаша. — Нима и в Осло не е така?

— Същото е. Имаш ли семейство?

— Имах приятелка — сви рамене той. — Не понесе еднообразието и се върна при родителите си. Разбирам я. За да се чувстваш добре на такова място, трябва да имаш интересна професия.

— А ти имаш?

— Така мисля. Познавам всички и те ме познават. Те ми помагат, а и… — той се смути.

— И ти им помагаш — довърши Кая.

— Да.

— Това е много важно.

— Така е — съгласи се Кронгли и я погледна с погледа на Евен: в него винаги припламваше ведро огънче, все едно се е случило нещо забавно или хубаво. Дори да не беше така. Особено когато не беше така.

— А Од Ютму? — поинтересува се Кая.

— Какво за него?

— Остави ме и веднага си тръгна. Какво прави вечер?

— Откъде знаеш, че няма жена и деца?

— Не за пръв път виждам самотник, Кронгли…

— Аслак — поправи я той, засмя се и вдигна чашата. — Имаш страхотен полицейски нюх. Ютму обаче не е бил винаги самотник.

— Сериозно?

— Преди синът му да изчезне, общуваше повече с хора, дори бих го нарекъл приказлив. Никога не е бил агресивен.

— Не си представях човек като него да има семейство.

— Жена му беше красавица, докато той не изглежда никак добре. Забеляза ли какви зъби има?

— Да, носи шина.

— За да не му се изкривели зъбите — Аслак Кронгли поклати глава с весело пламъче в очите, но гласът му остана сериозен: — Всъщност ако не носи шината, зъбите му ще изпадат.

— Я ми кажи: той наистина ли носеше динамит в шейната?

— Ти си го видяла, не аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Мнозина от местните рибари не виждат нищо романтично да киснат часове наред с въдица, хвърлена и планинското езеро.

— И затова хвърлят динамит в езерата?

— Само за да се разтопи ледът.

— Не е ли незаконно?

— Нищо конкретно не съм казал — Кронгли вдигна отбранително длани пред себе си.

— Не си. Все пак живееш тук. Ти използваш ли динамит?