Ю Несбьо - Леопардът

— Само за гаража, който възнамерявам да построя.

— Аха. А пушката на Ютму? Видя ми се модерна, с оптичен мерник и всякакви екстри.

— Такава е. Преди да ослепее с едното око, беше отличен ловец на мечки.

— Забелязах, че окото му изглежда странно. Какво се с случило?

— Синът му го залял с киселина.

— Сериозно?

— Само Югму знае със сигурност как е станало — сви рамене Кронгли. — Синът му изчезна едва петнайсетгодишен. А не след дълго — и съпругата му. Това се е случило преди осемнайсет години, а тогава още не живеех тук. След като останал сам, Югму заживял в планината без радио, без телевизор, дори без вестници.

— Как така са изчезнали?

— Къщата на Югму се намира между стръмни склонове, където има опасност от лавини. Открили само обувката на сина му. От момчето нямало и следа. Обувката си стояла ей-така, върху снега. Някои твърдят, че го нападнала мечка. Доколкото знам, допреди осемнайсет години там не са скитали мечки. Според злите езици Ютму го убил.

— И на какво основание го твърдят?

— Ами знам ли… Синът му имал грозен белег върху гърдите и хората подозирали, че е от удар, нанесен от бащата. Заради Карен, майката.

— В смисъл?

— Двамата си съперничели за нейното внимание.

Аслак поклати глава в отговор на неизречения въпрос в погледа на Кая.

— Случило се е преди да постъпя на работа тук. Тогавашният ленсман — Рой Стиле — отишъл в дома им, но заварил Од и Карен сами. И двамата твърдели едно и също: момчето отишло на лов и не се прибрало. Но се случило през април.

— А тогава не се ходи на лов?

— Да. Оттогава никой не е виждал сина на Югму. На следващата година изчезнала и Карен. Според някои скръбта я съсипала и тя се хвърлила в някоя пропаст.

Кая долови леко потреперване в гласа на ленсмана, но го отдаде на виното.

— Ти какво мислиш, че е станало?

— Според мен момчето наистина е било затрупано от лавина. Задушило се е под снега, а после, когато се е разтопил, водата го е отнесла в някое езеро и тялото му е останало там. А може и майка му да лежи при него. Тази версия ми звучи някак по-успокоително.

— Да, по-приятна смърт от нападение на мечка.

— Не.

Веселото пламъче в очите на Аслак изчезна.

— Няма по-ужасна смърт от това, да лежиш затрупан под снежна купчина — погледът му се зарея някъде навън, във виелицата. — Тъмнината, самотата. Не можеш да помръднеш, сякаш се намираш в желязната хватка на звяр, който осмива опитите ти да се измъкнеш. Убеден си, че ще умреш. Обзема те паника, страхът те задушава. Няма нищо по-кошмарно.

Кая отпи от виното и остави чашата.

— Колко време прекара под снега? — попита тя.

— Сториха ми се три, даже четири часа. Когато ме изровиха, се оказаха не повече от петнайсет минути. Още пет и вече нямаше да ме има.

Сервитьорът дойде и попита дали желаят още нещо След десет минути затваряли бара. Кая поклати отрицателно глава, а сервитьорът сложи сметката пред Аслак.

— Защо Ютму носи тази пушка? — поинтересува се Кая. — Нали в момента не е ловен сезон?

— Твърди, че се пази от диви зверове. За самозащита.

— Тук има ли хищници? Вълци?

— Не уточнява от какво се бои. Впрочем из местността се носи слух, че призракът на мъртвия му син обикаля около къщата. Видиш ли го, трябва да внимаваш, защото вероятно те предупреждава за пропаст или лавина. Кая изпи виното си.

— Ако искаш, ще удължа работното време на бара.

— Благодаря, Аслак, но утре трябва да ставам рано.

— Уф — въздъхна той с усмихнати очи и се почеса по къдриците. — Прозвуча, все едно те…

— Какво?

— Нищо. Сигурно си имаш съпруг или приятел в Осло.

Кая се усмихна, но не отговори.

Вторачен в масата, Аслак прошепна:

— Виж какво стана: селският ленсман изпи едва две чаши вино и започна да бръщолеви глупости.

— Няма проблем. Не съм обвързана. И те харесвам. Напомняш ми за брат ми.

— Но?

— Какво „но“?

— Не забравяй, че и аз съм полицай. Харесваш някого, прав ли съм?

Кая се засмя. При други обстоятелства не би се впуснала в обяснения. Ала дали заради виното, дали заради симпатията, която изпитваше към Аслак Кронгли, се разприказва. След смъртта на Евен Кая нямаше с кого да споделя лични неща, а Аслак живееше далече от Осло и не познаваше хората от близкото ѝ обкръжение.

— Влюбена съм — призна Кая. — В полицай.

Тя засрамено отпи от чашата с вода, сякаш за да прикрие устата си. Едва сега, изричайки тези думи, те се превърнаха във факт.

Аслак вдигна чашата си към нея: