Ю Несбьо - Леопардът

Върху плота в малката кухня стоеше голяма чаена чаша, а на полицата над плота — тенекиени кутии, съдържащи чайове от неизвестен за Хари произход: "Oolong Tea", "Anji Bai Cha Tea". Влязоха във всекидневната. На стената висеше снимка на планински връх. Хари го позна — К2, върхът убиец в Хималаите.

— Ще провериш ли? — Хари кимна към вратата със залепено на нея сърце и застана пред спалнята.

Пое си дълбоко въздух, натисна дръжката и отвори: оправено легло, подредена стая, открехнат прозорец, никакъв мирис на лепило, въздух, свеж като детско дихание. Стаята изглеждаше чиста и подредена. Хари чу как хазяйката застана на вратата зад него.

— Много странна работа — отбеляза тя. — През нощта чух гласове, а само един си тръгна.

— Гласове ли? Значи са били няколко души?

— Да.

— Колко?

— Трима, предполагам.

— Мъже? Жени? — Хари надникна в гардеробите.

— За щастие стените не са чак толкова тънки.

Дрехи, спален чувал, раница. Още дрехи.

— Защо залагате на трима?

— Единият си тръгна, а отгоре продължиха да се чуват звуци.

— Какви звуци?

Старицата отново се изчерви:

— Глухо топуркане. Като от… сещате се.

— А гласове?

— Не, гласове не се чуваха — отговори жената след кратък размисъл.

Хари излезе от спалнята и с изненада установи, че Кая продължава да стои пред банята. Позата ѝ напомняше човек, огънал се срещу бурен насрещен вятър.

— Всичко наред ли е? — попита Хари.

— Да, да — отвърна тя нервно.

Хари се приближи до нея.

— Какво има? — прошепна той.

— Ами… имам проблеми със затворените врати.

— Добре.

— Просто… съм си такава.

Хари кимна и изведнъж чу шум: шума на преброени дни, на прекъсната линия, на изчезващи секунди; бързо, трескаво барабанене на вода, която полутече, полукапе. Зад тази врата някой бе пуснал кранчето. Хари беше уверен, че не греши.

— Изчакай тук — обърна се той към Кая и бутна вратата.

Още при влизането усети остра миризма на лепило — още по-силна, отколкото в антрето.

После видя върху пода яке, дънки, слипове, тениска, два черни чорапа, шапка и тънък вълнен пуловер.

Водата канеше от крана над ваната в почти непрекъсната струя. Ваната беше пълна догоре и част от водата се оттичаше в преливника.

Цветът ѝ беше червен, по всяка вероятност от кръв.

Изцъклените очи на голия, мъртвешки бял човек с лепенка на устата гледаха настрани, все едно се опитваха да уловят нещо в мъртвата точка на полезрението му, нещо, което се е появило неочаквано.

Хари не забеляза следи от насилие, външни наранявания или някакво друго обяснение за кръвта.

Прокашля се. Чудеше се как да помоли хазяйката да влезе и да разпознае тялото, без да я стресира излишно.

Тя му спести неприятното задължение, защото застана на прага.

— Боже господи! — простена тя и после пак, като натъртваше върху всяка сричка: — Боже господи! — И накрая проплака жаловито, като призова още по-сериозно подкрепление: — Боже мой, Исусе…

— Това ли е… — подхвана Хари.

— Да — задавено отвърна тя. — Това е моят наемател Елиас. Елиас Скуг.

Старицата закри устата си с ръце и простена:

— Но какво си направил, Елиас, миличък?

— Не е задължително той да го е направил, госпожо — напомни Хари, изведе я от банята и внимателно я насочи към външната врата. — А сега се обадете в полицията и помолете да изпратят екип за оглед на местопрестъпление.

— Местопрестъпление ли? — Очите ѝ се разшириха и потъмняха от шока.

— Да, предайте това на колегите. Ако предпочитате, наберете 112. Ще се справите ли?

— Д… да, разбира се.

Старицата тръгна бавно към апартамента си на долния етаж.

— Имаме петнайсет минути, преди екипът да пристигне — отбеляза Хари.

Събуха си обувките, оставиха ги в антрето и влязоха в стаята по чорапи. Хари се огледа. Мивката беше пълна с дълги руси косми, а върху плота ѝ лежеше плоска туба с използвано съдържание.

— Това не ми прилича на паста за зъби — намръщи се Хари и се наведе над тубата, без да я докосва.

Кая също се приближи.

— Секундно лепило — установи тя. — Най-бързо съхнещото.

— Не бива да влиза в контакт в пръстите, нали?

— Действа мигновено — докато преброиш до три. Притиснеш ли два пръста, намазани с такова лепило, залепнат толкова здраво, че ще се наложи или да ги разрежеш, или да дърпаш, докато кожата ти се отлепи.

Хари погледна Кая, после — трупа във ваната.

— Проклятие — промърмори той. — Направо не е истина…