Ю Несбьо - Леопардът

Цяла вечер той седя до прозореца в "Крабе" с халба бира пред себе си и се взира неотклонно в нея, без да помръдва. Плетена шапка, руса коса, сини очи, изпълнени с безумие. Погледът му се смееше, пронизваше, умоляваше, викаше името ѝ. Накрая Стине не издържа и подкани Матилде да си тръгнат, но Матилде тъкмо се бе заговорила с американец — работник в нефтена платформа — и искаше да остане до по-късно. Затова Стине грабна палтото си, изтича до близката спирка и се качи в автобуса за Волан.

Погледна червените цифри върху дигиталния часовник над шофьорското място. Молеше се вратите да се затворят и автобусът да потегли. Оставаше още минута.

Не вдигна очи нито когато чу тичащи стъпки, нито когато той със запъхтян глас си купи билет от шофьора, нито когато седна до нея.

— Стине, струва ми се, че ме отбягваш — отбеляза той.

— О, здрасти, Елиас.

Тя не отмести поглед от мокрия асфалт. Защо седна толкова назад в автобуса? Трябваше да си избере място по-близо до шофьора.

— Опасно е да се прибираш сама през нощта.

— Така ли? — промърмори тя с надеждата да се появи някой — все едно кой.

— Не четеш ли вестници? Две момичета от Осло, а сега и онази депутатка. Как ѝ беше името?

— Нямам представа — излъга Стине и усети как сърцето ѝ започва да бие лудо.

— Марит Улсен — отговори си Елиас. — От Работническата партия. Другите две жени се казват Боргни и Шарлоте. Сигурна ли си, че не си чувала имената им, Стине?

— Не чета вестници.

Дано се появи някой!

— И трите са били свестни момичета.

— Явно ги познаваш — Стине веднага съжали за саркастичния си тон. Язвителната реплика ѝ се изплъзна, защото изпитваше силен страх.

— Не отблизо, разбира се — уточни Елиас. — Но първото ми впечатление беше изцяло положително. Както вероятно си разбрала, държа много на първото впечатление.

Тя се вторачи в ръката, която той сложи върху коляното ѝ.

— Не…

Дори в тази единствена сричка звучеше отчаяна молба.

— Какво има, Стине?

Тя го погледна. По детски откритото му лице изразяваше неподправено недоумение. Прииска ѝ се да изкрещи, да скочи от мястото си. Отпред се чуха стъпки. Качи се трети пътник. Мъж в зряла възраст. Насочи се към тях. Стине се опита да привлече вниманието му, да му подскаже какво става, но периферията на шапката закриваше очите му, а и изглеждаше изцяло погълнат от необходимостта да прибере рестото и билета в портфейла си. Все пак Стине изпита облекчение, защото мъжът седна точно зад тях.

— Направо не ми стига умът как полицията още не е открила връзката помежду им — продължи Елиас. — Какво толкова сложно има? И трите са обичали да ходят на планина. А през онази нощ са отседнали в "Ховасхюта". Според теб редно ли е да съобщя в полицията?

— Вероятно да — прошепна Стине.

Ако действа бързо, ще успее да се провре покрай Елиас и да слезе от автобуса. Ала преди да довърши мисълта си, хидравличната система изпръхтя като кон, вратите се затвориха и автобусът потегли. Стине затвори очи.

— Просто не искам да ме замесват. Разбираш ме, нали?

Тя кимна, без да отваря очи.

— Добре. Сега ще ти разкажа за още един човек, който беше там. Него несъмнено го познаваш.

— Мирише на… — сбърчи нос Кая.

— На тор — подсказа ѝ Хари. — По-точно на кравешки тор. Добре дошла в Ярен.

От процепите между облаците, надвиснали над зелените поляни, се процеждаше утринна светлина. Иззад каменни огради крави сподиряха с поглед таксито. Хари и Кая пътуваха от летище "Сула" към центъра на Ставангер.

Той се наведе към предните седалки:

— Извинете, може ли да карате малко по-бързо?

И му показа служебната си карта. Шофьорът се усмихна, настъпи газта и колата полетя по шосето.

— Да не би да се страхуваш, че ще закъснеем? — попита Кая, след като Хари се отпусна до нея.

— Не си вдига телефона, не ходи на работа — лаконично обясни той.

Нямаше нужда да изброява повече аргументи.

След снощния разговор с Катрине Брат Хари прегледа записките си. Разполагаше с имената, телефонните номера и адресите на двама живи, по всяка вероятност нощували заедно с трите жертви на убиеца в една и съща хижа през ноември. Хари погледна часовника си, изчисли, че в Сидни по това време е ранен предобед, и набра номера на Иска Пелър. Тя вдигна и остана силно изненадана от въпроса му за "Ховасхюта". Не успя да разкаже почти нищо за престоя си там, защото прекарала цялата вечер и нощ в отделна стая с треска: вероятно заради продължителния преход с мокри от пот дрехи на гърба, вероятно заради липсата на тренинг, или просто защото грипът не подбира. Така или иначе, Иска едва се добрала до хижата, където нейната приятелка и спътница Шарлоте Лол веднага я изпратила в леглото. Иска потънала мигом в нездрав унес, боляло я цялото тяло, потяла се и я побивали тръпки. Когато двете с Шарлоте пристигнали в хижата, вътре нямало други туристи, затова Иска изобщо не разбрала нито какво са правили останалите вечерта, нито що за хора са били. На следващия ден останала в леглото, докато посетителите си отидат, а после местен полицай дошъл да вземе нея и Шарлоте с моторна шейна. Закарал ги в дома си и им предложил да пренощуват при него, защото в хотела нямало свободни места, и те приели, но вечерта си променили решението, качили се на късния влак за Яйло и отседнали в местния хотел. Шарлоте не ѝ разказала нищо за вечерта в "Ховасхюта". И Иска останала с впечатлението, че нямало нищо за разказване: обикновена скучна вечер.