Ю Несбьо - Леопардът

Йойстайн наби спирачки пред червения светофар, преметна настрани рядката си, дълга до раменете коса и се обърна към клиента:

— Така и направихме. Напихме се като кирки, а този мъж пред теб запя "No Surrender" [38] „No surrender“ (англ.) — „Няма да се предам“ — песен па Брус Спрингстийн. — Бел. прев. и спря едва когато Caбото започна да го замеря с празни бутилки.

— Ама моля ви се! — захленчи пътникът и потупа с показалец върху циферблата на часовника си "Таг Хойер". — Не бива в никакъв случай да изпускам последния полет за Стокхолм!

— От бункерите се открива най-хубавата гледка към града — спомни се Хари.

— Да — съгласи се Йойстайн. — Ако съюзниците от антихитлеристката коалиция се бяха опитали да превземат бункерите, немците щяха да ги направят на решето.

— И още как — ухили се глуповато Хари.

— Само да знаеш какво си бяхме обещали ние тримата — обърна се Йойстайн към пътника, взрян в дъжда с надеждата да зърне свободно такси. — Ако проклетите съюзнически войски настъпят, да свалим кожата от скелетите им.

Йойстайн вдигна въображаема картечница към костюмаря и откри огън. Костюмарят се вторачи шокиран в лудия таксиджия, който имитираше с уста автоматичен от кос и бълваше струя от разпенена слюнка. Тя покапа по тъмния прясно изгладен панталон на непознатия мъж. Той въздъхна, отвори вратата на таксито и излезе под дъжда.

Йойстайн избухна в дрезгав, заразителен смях.

— Сигурно те е треснала носталгията — предположи той. — Затова си се прибрал. Пак ти се е дощяло да потанцуваш с шармантната Килър Куин, с която изгуби девствеността си.

Хари се засмя и поклати глава. В страничното огледало видя как мъжът, който бързаше за летището, се насочи към Националния театър.

— Баща ми е тежко болен. Не му остава много.

— Мамка му — Йойстайн потегли. — Читав човек с той.

— Благодаря ти. Помислих, че ще искаш да го знаеш.

— Разбира се. Ще кажа на моите старци.

— Пристигнахме — извести Йойстайн пред гаража на малката жълта дървена къща в "Опсал".

— Да.

Йойстайн дръпна от цигарата жадно и тя пламна като пред експлозия; задържа дима в дробовете си и го издиша с продължително съскане. После наклони глава и изтърси пепелта в пепелника. Хари почувства сантиментална пробождане в сърцето. За кой ли път виждаше как Йойстайн накланя глава, все едно цигарата му тежи и ще падне, ако не се подпре, а пепелта се сипе върху пода в училищната пушалня; в празна бирена бутилка на купон, където с Хари са попаднали случайно; върху студен груб бетонен под.

— Шибаният живот е толкова несправедлив — процеди Йойстайн. — Твоят баща не е близвал алкохол, ходел е на неделни походи и е работил като преподавател. Моят пиеше, работеше във фабрика "Кадок", където всички боледуваха от астма и обриви, и не е мръдвал и на милиметър от дивана, след като се прибере, пребит от умора. Но е здрав като камък.

Хари си спомни фабрика "Кадок". Наобратно името се чете Кодак. Собственикът на норвежката фабрика, родом от Сюнмьор, чул някъде, че Ийстман нарекъл фирмата си за производство на фотоапарати "Кодак", защото звукосъчетанието се запомняло и произнасяло лесно навсякъде по света. "Кадок" обаче затвори преди много години и вече никой не си я спомняше.

— Няма нищо вечно — отбеляза Хари.

Йойстайн кимна, все едно и той мислеше същото.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо, Хари.

— Непременно.

Хари изчака гумите да захрущят по чакъла и таксито ди се изгуби от погледа му. Чак тогава отключи и влезе. Светна лампата и остави вратата сама да се хлопне зад гърба му. Миризмата, тишината, светлината, падаща върху гардероба — всичко това му проговори. Сякаш се потопи в басейн от спомени. Те го обгърнаха, стоплиха душата му, а в гърлото му заседна буца. Съблече си палтото и си изхлузи обувките. И започна пътуването си от стая в стая, от година в година, от майка си и баща си към Сьос. Накрай стигна и до себе си. Прекрачи прага на детската си стая. Посрещна го плакатът на група "Клаш" — онази прословута снимка от обложката на албума им, която изобразява музикант, замахнал да размаже китарата си в пода.

Хари легна и вдиша мириса на дюшека. А после сълзите му рукнаха.

В осем без десет вечерта Микаел Белман се изкачваше по "Карл Юхан" — една от най-скромните главни улици на света. Белман се намираше точно в центъра на Кралство Норвегия — в самата пресечна точка на кръста, върху чиито въображаеми страни са разположени най-важните сгради в страната. Отляво беше Университетът — крепост на знанието, отдясно — Националният театър — средище на културата, отзад, в парка, се издигаше величествено Кралският дворец, а отпред — триста крачки по-нататък — Стуртингът. Точно в осем Белман пое по каменните стълби към главния вход на Норвежкия парламент. Стуртингът, както впрочем повечето сгради в Осло, не блестеше с великолепие и внушителност. Два лъва от гранит, добит в Грурюд, пазеха двата подстъпа към издигнатата част пред входа.