Ю Несбьо - Леопардът

— … няма им се размине — довърши Хаген и взе плика.

— Смятай Белман за обезвреден.

— Е, поне ще постигнем някакво споразумение. Той също ме държи с някои неща. Впрочем, може изобщо да не се наложи да използвам компромата. Снощи ленсманът от Ютре Енебак срина самочувствието на Белман.

— Прочетох. Сигурно вече и от Министерството са запознати, нали?

— Там, по високите етажи, хем четат вестници, хем внимават накъде ще задуха вятърът. Благодаря ти все пак.

— Няма защо. Нали сме приятели, помагаме си.

— Кой знае, може някой ден да ми потрябва — Гюнар Хаген прибра плика във вътрешния си джоб.

Не получи отговор. Бент Нурбьо се бе върнал към започнатата статия за млад чернокож американски сенатор на име Барак Обама. Авторът на материала съвсем отговорно твърдеше, че някой ден този сенатор ще стане президент на Съединените щати.

Кронгли се приземи върху сипея в пропастта и извика на другите, че е долу и развързва въжето.

Плазовете на моторната шейна, марка "Arctic Cat", стърчаха във въздуха на три метра от него. Кронгли си проправи път през снега, като машинално запомняше къде стъпва и какво пипа, защото най-вероятно се намираше на местопрестъпление. Приклекна. Изпод плазовете се подаваше ръка. Позна шейната, която се олюляваше върху два камъка. Пое си дъх и я обърна на ребро.

Мъртвецът лежеше по гръб. Кронгли не успя да разбере дали е мъж, или жена, защото главата бе премазана между шейната и камъните и приличаше на оглозгана от раци. И без да докосва тялото, Кронгли знаеше, че то се е превърнало в желеподобна маса, в крехко, сякаш обезкостено месо; че торсът е смачкан, а тазовите и коленните кости — стрити на прах. Кронгли не би разпознал мъртвеца, ако не бе видял червената фланелена риза. И самотния изгнил кафяв зъб, подаващ се от долната челюст.

— Какво казваш? — извика Хари и притисна слушалката още по-силно към ухото си, все едно проблемът бе в качеството на връзката.

— Казах, че трупът под моторната шейна не е на Томи Лайке — повтори Кронгли.

— А чий?

— На Од Ютму, местен вълк единак и планински водач. Не смъкваше червената си фланелена риза от гърба си. Познах шейната му, а изгнилият зъб в устата му сложи окончателно край на съмненията ми. Един Господ знае къде се е дянала зъбната му шина.

Ютму. Зъбна шина. Хари си спомни разказа на Кая как някакъв местен я закарал с шейната си до "Ховасхюта".

— А пръстите? — попита Хари. — Не са ли изкривени?

— Изкривени са. Клетият Ютму страдаше от хроничен артрит. Белман ме помоли да те информирам лично. Maй си се надявал на друга новина, а, Хуле?

Хари оттласна стола си от бюрото.

— Е, не очаквах да ми съобщиш точно това. Възможно ли е да е било злополука, Кронгли?

Още щом зададе въпроса, си отговори сам: през онази нощ нямаше облаци, грееше луна и дори без фарове шофьорът на шейната е щял да види пропастта, особено ако познава отлично района и кара съвсем бавно, както стана ясно от едва триметровото отклонение от въображаемия вертикал, спуснат от ръба на бездната.

— Забрави, Кронгли. По-добре ми кажи къде има следи от изгаряне.

След кратко мълчание гласът на ленсмана се появи в слушалката:

— По ръцете и гърба. Кожата на ръцете му се е спукала и отдолу се показва червена плът. Овъглени са части от гърба. Между лопатките забелязахме дамгосан знак…

Хари затвори очи и извика пред вътрешното си око фигурата от печката в хижата: релефно изображение на елен. Димящите парчета месо.

— … прилича на елен. Има ли друго, Хуле? Ако не, тук ни чака доста…

— Това е всичко, Кронгли. Благодаря.

Хари затвори. Поседя, потънал в дълбок размисъл. Мъртвецът в пропастта не се оказа Тони Лайке. Това променяше отделни щрихи, но не и цялостната картина. Явно и Ютму бе паднал жертва на Алтмановата жажда за мъст, защото вероятно бе застанал на пътя му. Имаха пръст от Тони Лайке, ала къде се намираше останалата част от тялото му? Внезапно го осени прозрение: дали наистина Лайке е мъртъв? Ами ако Сигюр Алтман го е затворил някъде, на място, което знае само той?

Хари набра номера на ленсман Скай.

— Мълчи като риба — съобщи Скай, предъвквайки нещо в устата си. — Щял да говори само с адвоката си.

— А той е…?

— Юхан Крун. Знаеш ли го? Прилича на малко момче и…

— Познавам го отлично.

Хари позвъни в кантората на Крун. Секретарката го свърза с адвоката. Гласът на Крун звучеше едновременно любезно и резервирано — точно както трябва да говори професионален адвокат, когато се обади човек от обвинението: