Ю Несбьо - Леопардът

— Съжалявам — отговори тя на събеседника си по телефона, като се помъчи да овладее треперенето на гласа си, породено от едва потискан гняв. — Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да откриете Шарлоте, но молбата ви ми се струва безумна. — После възмущението стана неконтролируемо: — Как изобщо си позволявате да искате от мен подобно нещо! И без да участвам в идиотския ви експеримент, представлявам примамка за убиеца! Дори десет побеснели коня не са в състояние да ме завлачат до Норвегия. Нали вие работите в полицията и ви плащат да заловите това чудовище. Защо не му устроите клопка със собствени сили?

Затвори телефона и го захвърли. Той тупна върху възглавницата на креслото. Котката, разположила се там, се стресна и се промъкна в кухнята. Иска Пелър зарови лице в шепите си. Сълзите напираха в гърлото ѝ. Милата Шарлоте. Нейната скъпоценна, любима Шарлоте.

Иска никога не се бе страхувала от тъмното, ала ceга мракът я плашеше до смърт: ей сега слънцето ще залезе, мислеше непрекъснато тя, и неизбежно ще се спусне непрогледна нощ. За пореден път.

Телефонът пак звънна с парче на "Антъни енд Дъ Джонсънс". Екранът светна върху възглавницата. Иска се приближи и го погледна. Косите ѝ настръхнаха. Номерът започваше с плюс и числото четирийсет и седем. Още един норвежки номер.

Вдигна.

— Ало?

— Пак съм аз.

Тя въздъхна с облекчение. Обаждаше се полицаят.

— Ако не можете да присъствате физически на клопката, ще ни разрешите ли поне да вземем под наем самоличността ви?

Кая гледаше мъжа, отпуснал глава в скута на червенокосата жена, свела лице към оголения му тил.

— Какво виждаш? — попита Микаел, а гласът му прокънтя между стените на музея.

— Тя го целува — отвърна Кая и се отдалечи на крачки от картината. — Или го утешава.

— А според мен го е ухапала и смуче кръвта му.

— Кое те навежда на тази мисъл?

— Все има някаква причина Мунк да е озаглавил творбата си "Вампир". Готова ли си?

— Да, след час заминавам с влак за Юстаусе.

— Защо настояваше да се видим?

Кая си пое дъх.

— За да ти кажа, че няма да се виждаме повече.

— Любов и болка — промърмори Микаел Белман, олюлявайки се на пети.

— Какво?

— Първоначално Мунк е нарекъл картината си "Любов и болка". Хари инструктира ли те за подробностите по плана?

— Да. Чу ли какво ти казах?

— Да, Сулнес, имам отличен слух. Ако не ме лъже паметта, не го казваш за пръв път. Предлагам ти да го обмислиш.

— Излишно е да обмислям каквото и да било, Микаел.

Той приглади вратовръзката си.

— Спа ли с него?

— С кого? — Тя изтръпна.

Белман се засмя полугласно.

Докато стъпките му се отдалечаваха, тя не се обърна да го изпрати с поглед. Продължи да се взира упорито в лицето на жената от картината.

През стоманените жалузи се процеждаше светлина. Хари топлеше ръцете си в бяла чаша с кафе със син надпис "КРИПОС". Залата за оперативка напомняше досущ помещението за инструктаж в Отдела за борба с насилието, където бе прекарал безброй часове от живота си: светла, със скъпи мебели, но и някак спартански обзаведена в хладния дух на модерния интериор, който се стреми не да претвори принципите на минимализма, а да внуши усещане за бездуховност; помещение, подканващо присъстващите към бързина и ефективност; достатъчно негостоприемно, за да не се задържат там дълго.

Осмината души в залата оформяха онова, което Белман определи като ядро на разследващата група. Хари познаваше само двама от тях: Бьорн Холм и грубовата, здравомислеща, но лишена от въображение жена, известна с прозвището Пеликанката. Някога тя работеше в Отдела за борба с насилието. Белман представи Хари на колегите и по-специално на Ердал: полицай с рогови очила и кафяв костюм от времето на ГДР. Ердал се беше уединил в дъното на залата далеч от колегите си и си чистеше ноктите с швейцарско ножче. Хари предположи, че е служил в армията. Присъстващите започнаха да докладват по случая. Всички рапорти потвърждаваха предположенията на Хари, че разследването е зациклило. Долови отбранителна нотка в доклада за издирването на Тони Лайке. Полицаят, изготвил доклада, съобщи какви проверки са извършени: в списъците с пътници, изискани от самолетните компании, името Лайке не фигурирало, а наземните станции на мобилните оператори не са засичали сигнали от телефона на Лайке след изчезването му; в хотелите в града не е отсядал човек с такова име, но Капитана (дори Хари познаваше рецепциониста на хотел "Бристъл" — самозван полицейски информатор с огромно желание да "снася" на властите), разбира се, се обадил да съобщи, че е видял човек, отговарящ на описанието на Лайке. Полицаят докладва обстойно за всички подробности по случая и за взетите мерки, ала усърдието му сякаш се стремеше да компенсира липсата на резултат. Не разполагаха с абсолютно нищо.