Ю Несбьо - Леопардът

Позвъни. Върху зида видя камера. Женски глас го помоли да се представи. Хари го направи и тръгна по изобилно осветена площадка, покрита с чакъл. Ситните камъчета хрущяха изпод подметките му и сякаш се канеха да изядат и последните останки от тях.

Жена на средна възраст, с тюркоазени очи и престилка, го посрещна на вратата и го заведе в някаква стая. Поведението ѝ съчетаваше равни части достойнство, надменност и куртоазия. Попита Хари какво желае — кафе или чай? — и излезе от стаята. Той се запита дали жената е госпожа Галтунг, или прислужница. А защо не и двете?

Когато европейските приказки пристигнали в Норвегия, не заварили нито крал, нито аристокрация и в норвежките им версии кралят е представен като богат селянин с хермелинова наметка. Пред Хари застана точно такъв селянин: дебел, добродушен и леко запотен, облечен в жилетка. Двамата се ръкуваха. Усмивката на Андерш Галтунг бързо премина в угрижена физиономия, по-подходяща за случая.

— Нещо ново? — попита той и изпъхтя тежко.

— За жалост няма.

— Тони явно има навика да изчезва от време на време. Знам го от дъщеря ми.

Хари забеляза, че Галтунг използва неохотно малкото име на бъдещия си зет. Корабният магнат се отпусна върху розово кресло срещу Хари.

— Имате ли… вие лично имате ли някакво обяснение, господин Галтунг?

— Обяснение? — Андерш Галтунг поклати глава толкова енергично, че челюстите му се разместиха. — Не го познавам достатъчно добре, за да изказвам каквито и да е предположения. Може да е отишъл в планината, в Африка, знам ли?

— Мм. Всъщност дойдох, за да разговарям с дъщер…

— Лене ще дойде след малко — прекъсна го Галтунг. — Исках пръв да получа сведения.

— За какво?

— Дали се е появило нещо ново. И… дали сте сигурни, че човекът не крие нещо.

На Хари не му убягна, че "Тони" стана "човекът". Първото му впечатление не го излъга: татко Галтунг ме беше очарован от избора на дъщеря си.

— Вие как смятате, господин Галтунг?

— Аз ли? Очевидно му вярвам. Все пак предстои ди инвестирам сериозна сума в проекта му в Конго. Повече от сериозна сума.

— Значи, давате принцесата и половината кралство на дрипльото — като в приказката?

Възцари се мълчание. Галтунг изглежда изпитателно Хари.

— Може да се каже — потвърди той.

— Навярно дъщеря ви също е повлияла върху решението ви да вложите свой капитал в бизнеса на зет си. Защото реализацията на този негов проект зависи почти изцяло от вашата финансова подкрепа, нали?

— Аз съм корабен търговец — разпери ръце Галтунг. — Рискът ми осигурява препитание.

— Но може и да ви разори.

— Това са двете страни на една и съща монета. В рисковите браншове хлябът на един винаги означава гибелта на друг. Досега гибел сполетяваше само конкурентите ми, надявам се да продължи така и занапред.

— Тоест те да продължават да загиват?

— Корабното дружество е семеен бизнес. Щом Лайке съвсем скоро ще става част от нашето семейство, трябва да се погрижим за…

Млъкна, защото вратата се отвори. В стаята пристъпи висока руса млада жена с недодяланите черти на баща си и тюркоазените очи на майка си, ала без непретенциозната простота на първия и без аристократичното високомерие на втората. Вървеше прегърбена, сякаш за да смали ръста си, да не се набива на очи, а когато протегна ръка към Хари и се представи като Лене Габриеле Галтунг, гледаше не него, а обувките си.

Годеницата на Тони Лайке не можеше да подпомогне с нищо разследването. А впрочем и не попита нищо. Докато отговаряше на въпросите на Хари, тя видимо се сгъваше надве и Хари се питаше дали не сбърка в предположенията си, че Лене е притиснала баща си да инвестира в проекта на Лайке.

Двайсет минути по-късно Хари благодари, стана и по невидим сигнал жената с тюркоазените очи пак се появи.

Тя отвори външната врата и студът нахлу в антрето. Хари спря да си закопчае палтото и я погледна:

— Къде според вас се намира в момента Тони Лайке, госпожо Галтунг?

— Нямам представа.

Дали тя избърза с отговора, или крайчецът на окото ѝ потрепна, а Хари навярно искаше непременно да открие нещо, каквото и да е — той се усъмни в искреността на думите ѝ. Ала уточнението ѝ опроверга всичките му съмнения:

— Не съм госпожа Галтунг. Тя е на горния етаж.

Микаел Белман нагласи микрофона пред себе си и погледна събралото се множество. Журналистите шушукаха, без да свалят поглед от подиума, за да не изпуснат нещо. В претъпканото помещение Белман съзря репортера от "Ставангер Афтенбла" и Рогер Йендем от "Афтенпостен". До него Нини, както винаги в изрядно изгладена униформа, се приготвяше да води пресконференцията. Някой отброи секундите до началото: обичайна процедура, когато събитието се предава пряко по радиото и телевизията. Гласът на Нини изпращя в тонколоните: