Ю Несбьо - Леопардът

Кая избухна в неудържим смях, цигарата изхвърча от устата ѝ и описа дъга към храсталака, а от нея се разхвърчаха искри.

— Зле ли се справих?

— Ужасно — едва отвърна тя през смях. — да му се не види, сега забравих кой актьор с женски глас си бях намислила.

— Ще се сетиш — сви рамене Хари.

— С Евен също си имахме наше място — Кая взе нова цигара и я стисна между палеца и показалеца си като пирон, който се кани да забие. — Представяхме си, че никой не знае за това място. Там се уединявахме и си споделяхме тайни.

— Ще ми разкажеш ли?

— За кое?

— За случилото се с брат ти.

— Той почина.

— Знам. Имах предвид по-подробно.

— В смисъл?

— Например защо си го обявила за светец.

— Така ли изглежда?

— Така ли е?

Тя го изгледа продължително.

— Дай ми още вино.

Хари ѝ подаде манерката и Кая отпи жадно.

— Остави бележка — подхвана тя. — Евен притежаваше изключително чувствителна и уязвима душа. В добрите си периоди сякаш бе изтъкан от смях и усмивки. Влезеше ли някъде, светлината, която бликаше от очите му, окъпваше стаята. Дори да си тъжен, видиш ли го, проблемите ти се изпаряваха като… като роса под слънцето. В черните му периоди ставаше тъкмо обратното. Всички около него се умълчаваха, а въздухът се пропиваше от безнадеждността, осезаема в безмълвието на брат ми. Минорна музика, колкото красива, толкова и ужасяваща, разбираш ли? Но същевременно погледът му бе складирал и малко слънчева светлина, защото очите му пак се смееха Побиваха ме тръпки, докато го гледах такъв… Случи се през лятната ваканция, през един слънчев ден, какъвто само Евен може да създаде. Намирахме се във вилата в Тьоме. Станах и отидох до магазина да купя ягоди. Върнах се. Мама вече бе приготвила закуската и извика на Евен да слиза. Той обаче не отговори. Предположихме, че още спи, защото обичаше да се излежава до късно.

Качих се да взема нещо от стаята ми. Пътьом почуках на вратата му и извиках "има ягоди!". Ослушвайки се за отговор, отворих вратата към моята стая. Когато влизаш в стаята си, не се оглеждаш, защото си влязъл с цел да вземеш например книга от нощното си шкафче, нещо от перваза или кутията с примамки за риболов. Първоначално дори не го видях. Забелязах единствено, че светлината в стаята ми се е променила. Извърнах глава встрани и погледът ми срещна босите му стъпала. Познавах ги като петте си пръста. Евен ми се отплащаше с крона, ако се съглася да ги гъделичкам. Обожаваше да гъделичкам краката му. Първата ми мисъл бе, че най-после се е научил да лети. Ала погледът ми зашари нагоре. Беше си облякъл светлосиния пуловер, който аз му оплетох. Висеше, обесен на лампата с електрически шнур. Явно е изчакал да стана и да изляза и се е промъкнал в стаята ми. Исках да побягна, но не успях да помръдна от мястото си. Усещах се като закована. Взирах се в него, той се намираше толкова близо… Понечих да изкрещя "мамо!", ала колкото и да се опитвах, от устата ми не излезе нито звук.

Кая наведе глава и изтръска пепелта от цигарата си. Пое си пресекливо дъх:

— От случилото се са ми останали откъслечни спомени. Дадоха ми успокоително. След три дни се посъвзех. Тогава вече го бяха погребали. Казаха, че за мен било по-добре, дето не съм присъствала, защото напрежението щяло да ме съсипе съвсем. Няколко дни по-късно се paзболях и почти цяло лято прекарах с треска. Винаги съм си мислела, че погребението стана прекалено набързо, сякаш се срамуваха от начина, по който Евен си отиде.

— Мм. Спомена за някаква бележка?

— Да — Кая плъзна поглед над фиорда. — Намерих я върху нощното ми шкафче. Евен пишеше, че се е влюбил в момиче, което не споделя чувствата му, и не иска да живее. Молеше за прошка, задето ни причинява такава болка, и ни уверяваше, че знае колко го обичаме.

— Мм.

— Останах изненадана. Дотогава Евен никога не ми бе споменавал за такова момиче, а по принцип си споделяхме всичко. Ако не се бе появил Руар…

— Кой е Руар?

— Първата ми любов. Срещнахме се през онова лято. Руар беше толкова мил и търпелив с мен. Идваше да ме види всеки ден, докато лежах болна, и ме слушаше, докато му разказвах за Евен.

— Колко неземно прекрасен човек е бил, нали?

— Да. Явно ме разбираш.

— Правех същото след смъртта на майка ми — сви рамене Хари. — Само дето Йойстайн не беше толкова търпелив. Направо ме попита дали възнамерявам да основа нова религия.

Кая се позасмя и дръпна от цигарата.

— Постепенно Руар започна да осъзнава, че споменът за Евен измества всички и всичко от съзнанието ми, включително и него. Връзката ни просъществува кратко.