Ю Несбьо - Леопардът

Подпирайки се на парапета, Хари се качваше по стълбите към Отделението по хематология в Държавната болница. Ризата му лепнеше от пот, той зъзнеше и зъбите му тракаха като двутактов двигател. До гуша му дойде: от "Джим Бийм", от бесовете, от самия него, от всички гадости. Олюлявайки се, пое по коридора. В дъното вече виждаше вратата към стаята на баща му.

От кабинета на дежурните сестри се подаде глава, изгледа го и пак изчезна. На Хари му оставаха петдесет метра до стаята, когато двама медицински работници — плешив мъж и жена — му пресякоха пътя.

— В това отделение не се съхраняват лекарствени средства — обясни мъжът.

— Думите ви са не само долна лъжа — възрази Хари, катоо се мъчеше да се задържи на краката си и да спре да трака със зъби, — но и ужасна обида. Не съм наркоман, а близък на ваш пациент. Отдръпнете се да мина.

— Извинете — жената явно се поуспокои от ясната дикция на Хари. — Миришете на пивоварна и не можем да ви позволим…

— В пивоварната се вари бира — прекъсна я Хари. — "Джим Бийм" е бърбън. Следователно би трябвало да ви мириша на дестилерия, госпожице.

— Все едно — сряза го мъжът и хвана Хари за лакътя, но веднага го пусна, защото полицаят изви ръката му.

Мъжът изохка и лицето му се сгърчи от болка. Хари го изгледа предизвикателно.

— Обади се в полицията, Герд — прошепна мъжът, без да сваля поглед от Хари.

— Ако не възразявате, аз поемам оттук — обади се някой зад тях. Сигюр Алтман, с папка под мишница, се усмихваше дружелюбно. — Ще ме придружиш ли до склада с наркотичните вещества, Хари?

Старши инспекторът се олюля напред-назад. Прикова поглед в дребния слаб санитар с кръгли очила и кимна.

— Оттук — насочи го Алтман, вече тръгнал по коридора.

Кабинетът на Алтман приличаше на бърлога: без прозорци, без вентилация. Мебелировката му се изчерпваше с бюро, настолен компютър, походно легло (Алтман обясни, че ляга там по време на нощните дежурства, когато няма работа, и го будят при необходимост) и апаратура за включване на пациенти към химиотерапия.

— Алтман… — замислено подхвана Хари, седна на pъба на леглото и премлясна шумно, все едно по устните му е попаднало лепило. — Доста необичайно име. Чувал съм само за един Алтман освен теб, и то е модификация.

— За Робърт Олтман — досети се веднага медицинският работник и седна на единствения стол в помещението. — Израснах в малко селце и не се харесвах. Веднага щом напуснах родното си място, подадох молба за смяна на фамилното ми име — беше прекалено обикновено. Като причина изтъкнах, че искам да нося фамилията на любимия ми режисъор — Робърт Олтман. Навярно служителят, прегледал молбата ми, е бил махмурлия, защото я одобриха. Всеки човек има нужда да се прероди.

— "Играчът" — сети се Хари.

— "Госфорд Парк".

— "Преки пътища".

— Истински шедьовър!

— Хубав е, но критиците го прехвалват. Съдържа прекалено много тематични линии. Режисьорският подход излишно усложнява действието.

— Нима животът не е сложен? Хората — също. Гледай го още веднъж, Хари.

— Мм.

— Как върви работата? Някакъв напредък в разследването по случая "Марит Улсен"?

— Днес арестуваха убиеца.

— Сериозно? Сега разбирам какво си полял. — Алтман притисна брадичка о гърдите си и погледна над очилата. — Да си призная, тайно се надявам някой ден да разкажа на внуците ми, че сведенията за кетаномина, които получи от мен, са се оказали разковничето към разплитането на случая.

— Имаш право да се надяваш, но всъщност го разобличи телефонно обаждане до една от жертвите му.

— Лоша работа.

— За кого?

— За всички, които страдат. Защо дойде посред нощ при баща си?

Хари закри устата си с ръка и се оригна беззвучно.

— Винаги има причина — настоя Алтман. — Независимо колко чаши си обърнал, не си дошъл заради пиянска прищявка. Но от друга страна, това не ме засяга и вероятно е по-добре да си затвар…

— Някога молили са те да съдействаш при евтаназия?

— Случвало се е — сви рамене медицинският работник. — Понеже съм специализирал анестезиология, нормално е да се обръщат към мен в такива случаи. Защо питаш?

— Баща ми ме помоли да скъся мъките му.

— Подобно искане стоварва неимоверно тежко бреме върху плещите ти. Затова ли дойде? За да се свърши веднъж завинаги?

Хари обходи за втори път с поглед стаята в търсене на течност със съдържание на алкохол.

— Дойдох, за да помоля за прошка, задето не мога да го направя.

— Не си виновен. Никой не бива да иска от някого да му отнеме живота, най-малко баща от сина си.