Ю Несбьо - Червеношийката

— Защо без чужда помощ?

— Малкото ми познати в Швеция ми нямаха доверие, фантастичното в историята ми им идваше малко в повече. Но така беше по-добре. И аз не разчитах на никого.

Той отново се засмя високо.

— После се покривах и се оправях сам. Самото преминаване на границата се оказа детска игра. Повярвайте ми, по време на войната по-опасно бе да доставиш дажбите с храна в Ленинград, отколкото да преминеш от Швеция в Норвегия. Още кафе?

— Благодаря. Защо просто не останахте в Швеция?

— Уместен въпрос. И аз самият съм си го задавал много пъти.

Прокара ръка по рядката си побеляла коса.

— Бях обсебен от мисълта за отмъщение, разбирате ли. Бях млад, а когато е млад, човек обича да живее с погрешната представа, че справедливостта е човешкото ни призвание. Когато тръгнах за Източния фронт, бях млад мъж с големи вътрешни конфликти и се държах като боклук с много от другарите си на фронта. Въпреки това, или може би точно затова, се заклех да отмъстя за всички пожертвали живота си в името на лъжите, с които ни тъпчеха у дома. И да отмъстя за собствения си разбит живот; смятах, че той никога повече няма да бъде същият. Мечтаех единствено да си разчистя сметките с истинските предатели на страната ни. Днешните психолози сигурно ще го нарекат военна психоза и веднага щяха да ме затворят. Вместо това тръгнах за Осло, без да имам къде да живея или при кого да отида, а наличните ми документи веднага щяха да ме разобличат като дезертьор. Щом пристигнах с камион в Осло, тръгнах на север към местността Нурмарка. Три дена спах под стъблата на няколко бора и се хранех с горски плодове, преди да ме открият.

— Отечественият фронт ли?

— Разбрах от Евен Юл, че ви е разказал останалото.

— Да — Хари въртеше чашата в ръце. Убийството. — Срещата с този мъж не успя да хвърли светлина върху тази непонятна постъпка. Мисълта за нея се загнезди в съзнанието на Хари, още щом видя усмихнатия Фауке на вратата и стисна ръката му. Този човек е екзекутирал двамата си братя и родителите си.

— Знам за какво мислите — обади се Фауке. — Бях войник и получих заповед да извърша убийство. Ако не бях получил такава заповед, нямаше да го сторя. Но знам едно: те бяха от хората, извършили предателство.

Фауке погледна Хари право в очите. Чашата му вече не се клатеше.

— Чудите се защо убих всичките, след като заповедта се отнасяше за един? Проблемът беше, че не уточниха кого. Предоставиха на мен да отсъдя кой да умре и кой да живее. А аз не можех да реша. Затова убих всички. На фронта имаше един мъж; наричахме го Червеношийката. Точно като птицата. Научи ме, че убийството с байонет е най-хуманното. Сънната артерия свързва сърцето с мозъка и щом я прекъснеш до мозъка не стига кислород и жертвата веднага изпада в мозъчна смърт. Сърцето бие още три, четири пъти, но после и то спира. Проблемът е, че е трудно. Гюдбран, по прякор Червеношийката, бе ненадминат, но аз се борих с майка ми цели двадесет минути и успях само да й нанеса няколко прободни рани. Накрая се наложи да я застрелям.

Устата на Хари пресъхна.

— Разбирам — кимна той.

Безсмислената дума увисна във въздуха. Той бутна чашата към средата на масата и извади бележник от коженото си яке.

— Може ли да поговорим за хората, с които сте били в Зенхайм?

Синдре Фауке изведнъж се изправи.

— Съжалявам, Хуле. Нямах намерение да го представя като хладнокръвно и безмилостно деяние. Нека ви обясня, преди да продължа: не съм жесток човек, просто такъв е моят подход към нещата. Нямаше нужда да ви разказвам това, но въпреки това го направих. Понеже не мога да си позволя да го забравя. Точно затова и пиша онази книга. Преживявам го всеки път, когато темата се повдигне — конкретно или безмълвно. За да съм сигурен, че няма да забравя. В деня, когато забравя, страхът ще спечели първата си битка. Не знам защо е така, психолозите сигурно биха го обяснили.

Той въздъхна.

— Но сега казах всичко по въпроса. Сигурно е прекалено много. Още кафе?

— Не, благодаря — промърмори Хари.

Фауке седна отново. Подпря брадичка на свитите си пестници.

— Значи Зенхайм. Твърдото норвежко ядро. Ако включим и мен, говорим всъщност само за петима. Единият, Даниел Гюдесон, загина същата нощ, когато изчезнах. Остават четирима. Едвард Мускен, Халгрим Дале, Гюдбран Юхансен и аз. След войната съм виждал само Едвард Мускен, командира ни. През лятото на 1945-а. Осъдиха го на три години затвор за държавна измяна. За другите дори нямам представа дали са оцелели. Но нека ви разкажа какво знам за тях.