Ю Несбьо - Червеношийката

Къде? — помисли си той. — Къде си била?

— Да, беше хубаво. — Хари не помнеше добре концерта. Но изведнъж се сети за всички почтени дами с леви убеждения, които се появяваха по концертите на „Рага“.

— Но ако сме учили по едно и също време, значи сигурно имаме и много общи познати — подхвърли тя.

— Съмнявам се. Тогава работех като полицай и много-много не се подвизавах из студентските среди.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Можете да ме оставите тук — предложи тя.

— Тук ли отивате?

— Да, най-удобно е.

Той сви към тротоара, а тя се обърна към него. Заблуден кичур бе паднал върху лицето й. Погледът й бе едновременно нежен и дързък. Кафяви очи. Изведнъж, съвсем неочаквано го осени дива мисъл: искаше да я целуне.

— Благодаря — усмихна се тя.

Посегна към дръжката на вратата, но не успя да отвори.

— Съжалявам — Хари се пресегна над нея и вдиша аромата й. — Ключалката… — блъсна силно вратата и тя се отвори. Чувстваше се като пиян.

— Може би ще се видим — погледна го тя.

— Може би.

Искаше му се да я попита къде отива, къде работи, дали харесва работата си, какво друго обича, дали има приятел, дали би отишла с него на концерт, макар и не на „Рага“. Но за щастие бе късно, тя вече се носеше с балетните си стъпки по тротоара.

Хари въздъхна. Срещна я преди тридесет минути и дори не знаеше как се казва. Изглежда преходната възраст го застига прекалено рано.

После погледна в огледалото и направи абсолютно неправилен обратен завой. Улица „Вибе“ се намираше съвсем наблизо.

Задъхан, Хари стигна до четвъртия етаж. На вратата вече стоеше широко усмихнат мъж.

— Съжалявам за всички тези стъпала — подаде му ръка той. — Синдре Фауке.

Очите му все още младееха, но иначе лицето му изглеждаше като преживяло не една, а две световни войни. Най-малко. Остатъците от бялата му коса бяха загладени назад. Под разкопчаната жилетка Фауке носеше червена риза на горски работник. Ръкостискането му бе здраво и сърдечно.

— Току-що сварих кафе. И знам за какво сте дошли.

Влязоха във всекидневната, обзаведена като работен кабинет. Върху ковчеже бе поставен персонален компютър. Навсякъде бяха разпилени листове хартия, а купища книги покриваха масите и пода до стените.

— Още не съм успял да въведа ред — обясни той и разтреби дивана, за да направи място на Хари.

Хари се огледа. По стените нямаше снимки, само календар от веригата магазини „Рими“ с пейзажи от местността Нурмарка.

— В момента се занимавам с мащабен проект и се надявам да се превърне в книга. История на войната.

— Тази книга не е ли вече написана?

Фауке се засмя гръмогласно.

— Да, може да се каже. Само дето досега не са успели да проумеят войната. А тази книга ще разказва за моята война.

— Ясно. Защо я пишете?

Фауке повдигна рамене.

— С риск да прозвуча театрално — ние, участниците, носим отговорността да предадем опита си на идните поколения, преди да си отидем от този свят. Или поне аз така виждам нещата.

Фауке се скри в кухнята и извика оттам:

— Евен Юл ми се обади и ми каза да очаквам посещение. Разбрах, че сте от ПСС.

— Да. Но Юл ми каза, е живеете в квартал Холменколен.

— С Евен не се чуваме често, а аз запазих телефонния си номер, защото преместването ми е временно. Докато завърша книгата.

— Ясно. Аз ходих там. Срещнах дъщеря ви, тя ми даде този адрес.

— Значи си е била у дома? Да, тя има доста дни отпуск.

От коя работа? — едва се сдържа да не попита Хари, но съобрази, че ще прозвучи подозрително.

Фауке се върна с голям, димящ чайник с кафе и две чаши.

— Без сметана — сложи той едната чаша пред Хари.

— Чудесно.

— Хубаво. Понеже нямате голям избор — Фауке се засмя и за малко да разлее кафе, докато наливаше.

Хари си помисли колко е странно, че Фауке почти по нищо не прилича на дъщеря си. Нямаше нито нейния изискан начин на говорене и поведение, нито нейните черти и смугла кожа. Само челото му бе същото. Високо, с дебела синя вена, преминаваща напряко през него.

— Голяма къща си имате там.

— Само поддръжка и ринене на сняг — Фауке отпи от кафето и доволно премлясна. — Тъмна, потискаща и далеч от света. Не предпочитам квартал Холменколен. А и там живеят само сноби. Не е особено подходящо място за преселил се гюдбрандалец като мен.

— Защо тогава не я продадете?

— Дъщеря ми я харесва. Тя е израснала там. Искали сте за говорим за Зенхайм, както разбрах.